Онлайн книжарница

понеделник, 29 април 2013 г.

На вниманието на издателите - Фриц Лейбър



Фриц Лейбър е един от легендарните майстори в жанра фентъзи. Той е създател на класическите герои Фафърд и Сивия Мишелов. Ф. Л. е носител на осем награди Хюго и четири награди Небюла.
Изключително странен е фактът, че в България е преведена една-единствена книга от този велик писател. Нейното заглавие е "Мечове и черна магия".

Също така новелата на Фриц Лейбър ""Bazaar of the Bizarre" е публикувана в сборника "Магьоснически свят" под заглавие "Базарът на чудесата" и в един от броевете на списание "Фантастични истгории" под заглавие "Битпазарът на ненаситните". Разказът "Среща със злото в Ланхмар е отпечатан в "Злото идва!", книжка № 22 от SF Трилър на "Неохрон".
И толкова. Нима този гений на жанра фентъзи не заслужава по-достойно представяне пред българските читатели?
Магьосникът-писател е включен в на четвърто място в класацията на великите майстори на жанра Меч и Магия. Искам да отбележа, че тази ранглиста не е създадена от Ради Радев, а от доста по-сведущи и компетентни от мен хора в жанра фентъзи.
Ето я:

1. Робърт Хауърд
2. Джон Р.Р. Толкин
3. Урсула Ле Гуин
4. Фриц Лейбър
5. Джак Ванс
6. Майкъл Муркок

За мен е удоволствие да предоставя на ващето внимание един великолепен цитат от творчеството на майстора:

"Без да проговорят, също както и в опожареното гнездо на Мишелов зад „Сребърната змиорка“, но изпитващи някакво усещане за единение на целите си, за споделяне на намеренията си и на другарството си, те тръгнаха с отпуснати рамене и бавни, изморени стъпки, които ускориха, излизайки от магьосническата стая и надолу по плътно застлания коридор, покрай стаята с картата, с все още здраво затворената врата от дъб и желязо, покрай останалите стаи, от които не се дочуваше нито звук (защото беше очевидно, че цялата гилдия бе живяла в ужас от Христомило, неговите магии и помощници), надолу по кънтящите стъпала и все по-бързо по голия под на долния коридор, покрай затворените врати на смълчаните стаи, усещайки как стъпките им отекват, независимо колко тихо се опитваха да пристъпват, под опустялата, почерняла от пламъците ниша над вратата и след това навън — по Евтината улица, завивайки наляво и на север, защото това беше най-краткият път към улицата на Боговете, а вече там, завивайки надясно и на изток, без да срещнат нито една жива душа по празните улици, с изключение на един слаб, прегърбен чирак, който с нещастен вид миеше плочника пред магазин за вино под слабата розова светлина, която си пробиваше път от изток, макар да имаше много тела, които спяха, сумтяха и сънуваха из канавките и по-тъмните места — да, завивайки надясно и на изток, по улицата на Боговете, защото в тази посока бе градската врата, извеждаща на пътя през Голямото солено блато, а тази врата предлагаше най-бързия начин да излязат от този велик и бляскав град, който сега им беше ненавистен и наистина трудно би могъл да бъде издържан дори още само един, пронизващ, оловнотежък удар на сърцето по-дълго, отколкото се налагаше… един град на любими духове, които човек не би могъл да погледне в очите."

Ако някой български издател благоволи да преведе и отпечата поне още една книга на Фриц Лейбър аз лично ще се погрижа тиражът и да бъде продаден за възможно най-кратко време.

четвъртък, 25 април 2013 г.

ПОЛЕТ



Този мой разказ е публикуван в Азербайджан.
А на български е отпечатан във в. "Нов Живот".





- Юра, връзката с “Платан” се губи.
- Това е заради Дядо Мраз, Володя.
- Какъв Дядо Мраз?
- Погледни вдясно. – гласът на Юрий бе изтънял.
Вдясно от изтребителя летеше сив диск. Беше голям колкото самолета и се виждаше един илюминатор, който светеше.
- Юра, това прилича на летяща чиния.
- Именно, Володя.
- Какво да правим? Да се опитаме да и избягаме? – Серьогин звучеше стреснато.
- Може. Но не знам дали ще успеем.
- Виждал си я и преди? Затова ли я наричаш Дядо Мраз? Това е кодово име?
- Да. Не знам дали е същата… Но нещо подобно следваше “Восток 1” осемнайсет минути. Тогава ръководството реши да ги наричаме Дядо Мраз.
- Увеличавам скоростта, Юра.
- Давай колкото можеш, Володя. Нека изцедим всичко от този МиГ.
- А ако все пак ни настигнат?
- Ще им предложим водка и колбас.
Самолетът полетя с цялата мощ на двигателите си. НЛО-то не изостана. Напротив, настигна ги и се доближи на десетина метра.
Юрий се опита да бъде невъзмутим. За да окуражи Владимир, запя "Летете, гълъби, летете".
От летящата чиния излезе широк лъч синя светлина и обля кокпита на МиГ-а.
- Те се опитват да ни направят нещо. Мислиш ли, че ни нападат? – притесни се Серьогин.
- Трудно е да се каже. Виждам ги за втори път.
Кабината на самолета започна да се отваря. Въздухът шумно започна да изтича. Предпазния колан на Юрий бе откопчан от лъча светлина.
Серьогин се замисли дали да катапултира. Кислородът в кокпита започна да свършва. Владимир изгуби съзнание.
Юрий бе природно по-издръжлив и доста по-трениран. Успя да се пресегне към бутона за катапултиране. В този момент цветът на лъча излизащ от летящия диск се промени. От син стана ярко жълт. Юрий усети, че не може да помръдне. Кабината вече бе широко отворена. НЛО-то се премести и застана точно отгоре над самолета.
Жълтият лъч прихвана Юрий и започна бавно да го притегля към летящата чиния.
Гагарин почувства, че силите му го напускат.
Юрий започна да идва в полусъзнание, когато се озова в трюма на НЛО-то. Май че му предстоеше нов, много дълъг полет. Уверено каза:
- Поехали!


бутон за споделяне

понеделник, 22 април 2013 г.

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи - Мери Ан Шафър и Ани Бароуз



Януари 1946 г. Докато Лондон се съвзема мъчително от травмите на Втората световна война, младата писателка Джулиет Аштън трескаво търси сюжет за нов роман, твърдо решила да загърби военните събития и да пише само за слънчевата страна на живота. И тогава получава писмо от непознат – член основател на Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи, който е част от Нормандските острови. Авторът на писмото, попаднал случайно на името на Джулиет, отправя молба към останалите членове на клуба да пишат и те на младата писателка и така епистоларният кръг започва да се разширява, връщайки Джулиет обратно към военните събития, от които тя отчаяно се опитва да избяга. Така се ражда обаче един забележителен разказ за остров Гърнзи по време на германската окупация и за едно общество, забележително като името си. Книга за човешката душа, за човешките избори и междучовешките мостове – това, което нито една война не може да сломи.

Мери Ан Шафър (1934–2008) е американска писателка, издателка, библиотекарка и книжарски работник. Нейният пръв и единствен литературен опит – романът „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“, написан с помощта на племенницата й Ани Бароуз, излиза посмъртно, но вписва създателката си в златните страници на американската литература и жъне още с появата си световен успех.
Мери Ан Шафър (1.01.1934–1.02.2008) е работила като библиотекар, редактор и продавач в книжарници. Мечтата на живота й била някога самата тя да напише книга. Вдъхновена от едно свое пътуване до о. Гърнзи, тя се решава на тази стъпка и след много записки и изследвания създава романа „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“. За съжаление тя се разболява от рак и моли племенницата си детската писателка Ани Бароуз да й помогне да довърши книгата. Смъртта спохожда Мери Ан Шафър месеци преди да бъде публикувана




Мери Ан Шафър, Ан Бароуз - „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“

8 януари 1946 г.

Сидни Старк
Издателство „Стивънс и Старк“
„Сейнт Джеймс“ 21
Лондон
Англия

Скъпи Сидни,

Сюзан Скот е същинско чудо. Продадохме повече от четирийсет екземпляра от книгата, което беше много добре, макар че мен ме зарадва повече храната. Сюзан успя да се сдобие с купони за пудра захар и с истински яйца и направи целувки. Ако всичките й литературни обеди достигат подобни висоти, нямам нищо против да обикалям с нея из страната. Мислиш ли, че една щедра премия ще я стимулира да намери масло? Нека пробваме, може да удържиш сумата от моя хонорар.
Не всички новини обаче са толкова добри. Питаш ме как върви работата по новата ми книга, и отговорът, уви, е „никак“.
„Английските слабости“ изглеждаше така обещаваща в началото. В крайна сметка би трябвало да може да се изпишат томове за Дружеството срещу прославата на английското зайче. Изрових една снимка, на която Клубът за борба с вредителите марширува по „Оксфорд Стрийт“ с плакати „Долу Биатрикс Потър!“. Какво повече би могло да се добави? Абсолютно нищо!
Не ми се занимава повече с тази книга. Просто умът и сърцето ми не са в нея. Изи Бикерстаф ми беше скъпа (и все още е), но повече не искам да пиша под това име. Не желая да ме възприемат като ведър хуморист. Давам си сметка, че по време на война да накараш читателя да се смее или поне да се усмихне, е значително постижение, но повече не искам да го правя. Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.
Много се радвам, че „Стивънс и Старк“ печелят от „Изи Бикерстаф отива на война“. Това облекчава съвестта ми след провала с биографията на Ан Бронте.

С благодарности за всичко и с обич:
Джулиет

П.П. Чета писмата на госпожа Монтегю. Знаеш ли какво е написала на Джейн Карлайл тази некадърница? „Скъпа моя Джейн, всеки е роден с призвание, а твоето е да пишеш очарователни писъмца.“ Дано Джейн да я е заплюла.

Сидни – Джулиет

10 януари 1946 г.

Джулиет Аштън
„Глеб“ 23
Челси
Лондон

вторник, 16 април 2013 г.

Генезис 2 - Бари Удхам



Генезис 2 е първа книга от научно фантастичната поредица "Проект Генезис". "Проект Генезис" представлява програма за разселвана на човечеството по звездите използвайки нано-кораби преди Слънцето да се разшири до червен гигант. Нужни са огромни периоди от време за пътуване с подсветлинна скорост и поради тази причина изкуствените мозъци на корабите се изключват за да пестят енергия. Един кораб се оказва хванат сред комети в орбита около Слънцето и остава в този капан над шест милиона години. Случайната орбита на кораба е нарушена и екипажът е събуден от увеличените нива на енергия, тъй като започват да падат към слънцето.
Старата цивилизация отдавна е минало и на Юпитер се е появил живот. Планетата вече не е газов гигант понеже разширяването на слънцето е отнело голяма част от атмосферата. Масивна планина разделя Юпитер и от едната и страна живеят разумни същества известни като Гнати. Тези създания контролират света си чрез манипулативно генно инженерство на собствените си хора и същества, които считат за полезни. От другата страна на планината живеят пресъздадени хора и интелигентни маймуни и когато те се намесват в делата на Гнатите следва верига от събития, която ще промени завинаги двете общества.

За Автора;
Бари Удхам прекарва по-голямата част от животса си като инженер в проект за термоядрен синтез и е пристрастен читател на научна фантастика повече от петдесет години. Един ден по обяд разбира, че няма какво да чете и започва да пише Генезис 2, сагата за Гнатите.

Paperback/ Купете като обикновена книга:
http://www.amazon.co.uk/Genesis-2-The-Project/dp/1909020796/ref=tmm_pap_title_0
Kindle Edition/ Купете като електронна книга:
http://www.amazon.co.uk/Genesis-The-Project-ebook/dp/B008WO78EC/ref=tmm_kin_title_0

понеделник, 15 април 2013 г.

„Пустинното копие“, книга втора - Питър В. Брет



Книгата

Светлината на човечеството угасва. Нощта принадлежи на ненаситните човекоядни демони, които се надигат от Ядрото, когато слънцето залезе. Малкото оцелели човешки селища се крият зад укрепления и полузабравени защитни руни. Легендите обаче разказват за Избавителя – воин за едни, пророк за други, който преди векове обединил човешкия род и сразил демоните. Но тези времена са само легенда за повечето хора. От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не. Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта. Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си. Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.

„Питър Брет е един от любимите ми нови автори.“
Патрик Рутфъс, „Името на вятъра“



Авторът

Отраснал на твърда диета с фентъзи, комикси и „Подземия и дракони“, Питър В. Брет (за приятелите си Пийт) пише фентъзи разкази, откакто се помни. През 1995 г. става бакалавър по английска литература и история на изкуството в университета „Бъфало“, а следващото десетилетие прекарва в писане на публикации в областта на фармацията, преди да се завърне към истинската си слабост. Живее в Бруклин със своята съпруга Даниел, дъщеря им и двете котки Джинкс и Макс Пауърс.
Посети Питър Брет на www.peterVbrett.com



Питър В. Брет - „Пустинно копие“

Над земята бе надвиснал най-мрачният час на нощта преди новолунието, когато дори онзи крехък сърп светлина липсваше на небосклона. В тъмен кът под дебелите клони на няколко дървета злокобна материя се процеждаше направо от Ядрото.
Черната мъгла бавно оформи два огромни демона с кафява кожа, буцеста и чвореста като кората на дърво. Раменете им бяха по три метра, извитите им нокти риеха в замръзналите борове и храсталаци на горския шубрак, а муцуните им душеха въздуха. В гърлата им се надигаше ниско ръмжене, докато черните им очи изследваха околността.
Удовлетворени, те се раздалечиха един от друг и приклекнаха, готови да скочат във всеки момент. Късчето непрогледен мрак зад тях се сгъсти и гнусота почерни горската шума, когато два безплътни силуета се материализираха.
Тези бяха изящни, едва метър и петдесет високи, с мека тебеширена плът, съвсем различна от чворестата броня на по-едрите им събратя. По краищата на нежните им пръсти личаха крехки нокти – тънки и прави като на жена с маникюр. Острите им зъби бяха къси, само по един ред, а устите им бяха без зурли.
Главите им бяха издути, с огромни очи без клепачи и с високи конусообразни черепи. Кожата по черепите им стоеше грапава и на буци и пулсираше около закърнелите им рогови издънки.
Двамата новодошли останаха втренчени един в друг с туптящи чела, а въздухът помежду им затрептя.
Един от по-големите демони долови движение в гъстака, посегна със зловеща бързина и измъкна плъх от прикритието му. Ядронът приближи гризача до себе си и го огледа с интерес. Същевременно муцуната му доби плъхоподобен вид, с трепкащ нос и мустаци, а от устата му поникнаха чифт дълги резци. Езикът на ядрона се хлъзна навън, за да изпробва остротата им.
Един от по-слабите демони се обърна към чворестия си събрат с пулсиращо чело. С рязко движение на нокътя мимическият демон изкорми плъха и го захвърли настрана. По заповед на ядронските князе двата мимика се преобразиха в грамадни въздушни демони.
Мисловните демони се разсъскаха, щом напуснаха мрачния си кът и попаднаха под звездната светлина. Дъхът им се замъгли от студа, но те въобще не изглеждаха смутени, докато оставяха ноктестите си следи в снега. Мимиците се наведоха до земята, а ядронските князе се качиха по крилете им, настаниха се отгоре им и всички се гмурнаха в небето.
По пътя на север подминаха множество търтеи. Малки и големи, те се свиха, докато преминат ядронските князе, но последваха зова, който остана да трепти след знатните демони.
Мимиците се приземиха на издигнато възвишение, мисловните демони се изхлузиха от тях и се съсредоточиха в гледката под краката си. По равнината се бе разпростряла многобройна войска и бели палатки обсипваха земята, по която снегът бе стъпкан на кал и здраво замръзнал. Грамадни гърбави товарни животни стояха спънати с букаи и наметнати с одеяла заради студа насред мощни кръгове. Защитите около лагера бяха силни и часовои, загърнали лицата си с черно сукно, патрулираха по периметъра му. Дори от това разстояние мисловните демони усещаха силата на защитените им оръжия.
Отвъд защитите на лагера десетки търтеи пъплеха по равнината и изчакваха изгарящия допир на зорницата.
Огнените търтеи първи стигнаха възвишението, където ги чакаха двамата князе. От почтително разстояние те затанцуваха в тяхна чест и запищяха, изразявайки преданост. Последва глухо туптене и търтеите утихнаха. Нощта застина в мъртвешка тишина, макар наоколо да се събираше необятно множество от демони, привлечено от зова на ядронските князе. Дървесни и огнени търтеи стояха рамо до рамо, забравили расови кавги, а въздушни търтеи кръжаха високо в небето.
Без да обръщат внимание на тълпата пред себе си, мисловните демони впериха погледи надолу към равнината, а черепите им запулсираха. Секунда по-късно единият се обърна за миг към своя мимик и му даде заповед. В този момент плътта на съществото се стопи и набъбна, докато то не се преобрази в масивен каменен демон. Насъбралите се търтеи го последваха безшумно надолу по хълма.
От възвишението двамата князе и вторият мимик зачакаха. И наблюдаваха.

Когато приближиха лагера, все още скрити в мрака, мимикът забави крачка и махна на огнените търтеи да потеглят напред.
Огнените търтеи бяха най-малките и най-слабите сред ядроните, а очите и устите ми светеха от пламъците в тях. Часовоите ги забелязаха веднага, но търтеите бяха бързи и още преди караулите да успеят да дадат сигнал за тревога, малките демони вече плюеха огън по защитите.
Огнената плюнка запращя по магическата преграда, но по нареждане на мисловните демони търтеите се съсредоточиха върху снега извън защитите и дъхът им веднага го превърна в гореща пара. Караулите бяха в безопасност зад защитите, но край тях се надигна гъста, гореща мъгла, която започна да им пари на очите и да ги трови, въпреки че лицата им бяха забулени.
Един от часовоите изтича през лагера и силно заби камбаната. Щом го чуха, останалите воини прекрачиха безстрашно защитите и се втурнаха с копия право срещу огнените демони. Магията пламтеше, докато оръжията промушваха острите, припокриващи се люспи на изчадията.
Още търтеи нападнаха воините от двете страни, но караулите действаха в синхрон, предпазвайки се взаимно в боя с магическите си щитове. От лагера се чуха виковете на други воини, които бързаха да се включат в битката.
Обгърната в мрак и мъгла, войската на мимиците напредваше към бойците. В един момент караулите завикаха победоносно, а в следващия – от ужас при вида на демоните, които заприиждаха от тъмата.
Мимикът уби с лекота първия изпречил му се. Помете го с тежката си опашка и още във въздуха го улови за размахания му крак. Вдигна злощастния воин за крайника и изплющя с гръбнака му като камшик. Следващите клетници, които се изправиха пред мимика, бяха повалени с тялото на загиналия им другар.
Останалите търтеи последваха примера му с колеблив успех. Лесно надвиха малкото караули, но повечето търтеи не се възползваха веднага от изгодното положение и загубиха скъпоценновреме, разкъсвайки мъртвите тела, вместо да се готвят за следващата вълна от воини.
Още и още забулени мъже се стекоха от лагера, строиха се и тръгнаха да убиват с плавна, жестока умелост. Защитите по оръжията и щитовете им непрекъснато присветваха в мрака.
Горе на възвишението мисловните демони наблюдаваха безучастно битката, без да показват загриженост за погиналите търтеи. Черепът на единия изтуптя, изпращайки заповед на мимика му на полето.
Мимикът мигновено запрати труп по един от защитените стълбове около лагера, строши го и в мрежата зейна пролука. Ново глухо туптене се разнесе от върха на възвишението и останалите ядрони изоставиха боя с воините и се изсипаха през пролуката във вражеския лагер.
Стъписани, воините се обърнаха и видяха как стрелкащи се насам-натам огнени търтеи обикаляха пламналите палатки, и чуха писъците на жените и децата си, след като по-големите ядрони си бяха пробили пътя през овъглените вътрешни защити.
Воините се развикаха и се втурнаха към своите близки в избухналото безредие. За броени мигове стройните, непобедими отряди се бяха раздробили на хиляди отделни същества – просто някаква си плячка.
По всичко личеше, че лагерът ще бъде опустошен и изгорен до основи, но тогава от главната шатра изникна силует. Беше облечен в черно като воините, ала връхната му роба, чалмата и булото му бяха искрящо бели. На челото му лъщеше златна диадема, а в ръцете си държеше масивно копие от сияен метал. Ядронските князе се разсъскаха при вида му.
Пристигането му предизвика радостни възгласи. Мисловните демони се надсмяха над първобитните грухтежи и скимтежи, които минаваха за общуване сред хората, но разбраха за какво става дума. Воините бяха просто търтеи. Този беше техният ум.
Под влиянието на новодошлия воините си припомниха своите касти и се върнаха към предишната си съгласуваност. Един отряд се отцепи, за да затвори пролуката. Други два подеха борба с пламъците. Четвърти извеждаше беззащитните на сигурно място.
Останалите се почувстваха облекчени, втурнаха се през лагера и не дадоха никакъв шанс на търтеите. За минути лагерът и полето наоколо се осеяха с ядронски трупове. Мимикът, все още преобразен като каменен демон, скоро се оказа единственият жив ядрон. Беше прекалено бърз, за да го стигне копие, но не можеше да премине през стената от щитове, без да разкрие истинската си същност.
Още едно глухо туптене от възвишението и мимикът се разпадна на сянка, просмуквайки се през миниатюрна пролука в защитите на лагера. Врагът все още го търсеше, когато мимикът се върна на мястото си до своя господар.
Двата тънки ядрона поостанаха на върха на възвишението, а между тях течаха безшумни трептения. Тогава ядронските князе едновременно се взряха на север, където трябваше да бъде другият човешки ум.
Единият мисловен демон се обърна към своя мимик, който коленичи назад, този път преобразен като грамаден въздушен демон, и се покатери на протегнатото му крило. Щом изчезна в нощта, другият мисловен демон се обърна назад да огледа тлеещия вражески лагер.

Стената на крепостта Райзън беше истинска подигравка.
Със своите три метра на височина и един на дебелина цялото укрепление на града беше по-слабо и от това на най-скромния от десетината палати на някой дамаджи. Съгледвачите дори не се нуждаеха от обкованите си с желязо стълби – повечето просто скачаха, хващаха се за ръба на стената мъниче, издърпваха се нагоре и прескачаха.
– Такъв слаб и небрежен народ заслужава да бъде завладян – каза Хасик. Джардир изсумтя, но не каза нищо.
Авангардът от елитните воини на Джардир се бе приближил под сенките на мрака и сега хиляди чифтове сандали хрущяха по незасетите снежни полета, ограждащи града. Докато зеленоземците се криеха зад защитите си, красианците бяха дръзнали да се изправят срещу гъмжилото от демони в нощта, за да напреднат. Дори ядроните избягваха сблъсъците с толкова много свещени воини.
Забулените воини се събраха пред града, но не нападнаха веднага. Посред нощ хора не нападаха други хора. На сутринта, когато небето се озари, воините свалиха булата си, за да се срещнат с враговете лице в лице.
Чуха се кратките изпъшквания на стражите в постройката до портата, усмирени от съгледвачите, а после скърцането на самата градска порта, която се отвори широко, за да приеме войската на Джардир. С рев в града се изсипаха шест хиляди дал’шаруми.
Още преди райзънци да осъзнаят какво се случва, красианците вече атакуваха – събаряха врати, вадеха мъжете от леглата им и ги хвърляха голи в снега.
С едва ли не безкрайната си орна земя крепостта Райзън беше по-многолюдна от Красия, но райзънските мъже не бяха воини по душа и падаха пред обучените редици на Джардир като трева пред косата. Тези, които се съпротивляваха, плащаха със скъсани мускули и счупени кости. Тези, които се биеха, загиваха.
Джардир наблюдаваше всичко това с тъга. Никой от осакатените или убитите нямаше да се покрие със слава в Шарак Ка, Великата война, но всичко това бе необходимо зло. Северният народ не би могъл да се превърне в оръжие срещу демонската раса, ако Джардир не ги сломеше както ковашкият чук преломява върха на копието.
Жените пищяха, докато хората на Джардир ги сломяваха по друг начин. Още едно необходимо зло. Шарак Ка наближаваше и следващото поколение воини трябваше да дойде от семето на мъже, не на страхливци.
След малко синът на Джардир, Джаян, падна на коляно в снега пред баща си, а върхът на копието му беше окървавен.
– Градът е наш, татко – каза Джаян.
Джардир кимна.
– Щом сме завладели града, и околността е наша.
Джаян се бе доказал като умел командир при първата си мисия. Ако битката беше срещу демони, Джардир сам щеше да поведе настъплението, но не би опетнил Копието на Каджи с човешка кръв. Джаян беше още млад да носи бялото було на пълководец, но беше първородният син на Джардир, а самият той – Наследник на Избавителя. Беше силен, устойчив на болка и не само воините, но и духовниците пристъпваха към него с почит.
– Много избягаха – допълни Асъм, който се появи зад брат си. – Те ще предупредят селата, които също ще побягнат и ще се изплъзнат от пречистващия евджахски закон.
Джардир го погледна. Асъм беше година по-малък от брат си, по-нисък и по-слаб. Беше облечен в белите роби на дамата, без броня и оръжие, но това не можеше да заблуди Джардир. Вторият му син безспорно бе по-амбициозен и по-опасен от първия, а двамата дори още повече от всеки друг от десетките им братя.
– Сега се изплъзват – каза Джардир, – но ще оставят запасите си и ще побягнат през мекия лед, който покрива зелените земи през зимата. Слабите ще измрат и ще ни спестят усилията сами да ги убиваме, а като му дойде времето, силните ще паднат под властта ми. Добре се справихте, синове мои. Джаян, възложи на хората си да намерят сгради, в които да вкараме пленниците, преди да измрат от студ. Отделете момчетата за Хану Паш. Ако успеем да им избием северната слабост, може би някои от тях ще надминат бащите си. Силните мъже ще използваме за баласт в битката, слабите ще са роби. Всяка жена в детеродна възраст да бъде оплождана.
Джаян удари с юмрук по гърдите си и кимна.
– Асъм, дай знак на останалите дамати да започват – каза Джардир и Асъм се поклони.
Джардир спря погледа си върху своя облечен в бяло син, който тръгна да изпълни заръката. Духовниците щяха да разпръснат словото на Еверам до всички чини, а на тези, отказали да го приемат в сърцата си, щеше да им бъде навряно в гърлата.
Това беше необходимо зло.


бутон за споделяне

събота, 13 април 2013 г.

Кървави книги, том 1 – Клайв Баркър



Клайв Баркър е аналог на Йеронимус Бош в литературата. Подобно на великия художник, Клайв е извън всякакви клишета и рамки, изгражда собствени светове, описва тайни секти и общества, дори и самият Ад.
Баркър ни доближава до точката на абсолютния ужас.
Навремето гледах „Хелрейзър” на видео касета. Бях страхотно впечатлен и започнах да търся и други филми на Клайв Баркър. Намерих „Магьосникът” и „Кендимен”. В „Нощни хора” за първи път изпитах съжаление и състрадание към отрицателните герои във филм на ужасите. Нощните хора не бяха зли. Те просто бяха родени такива.
Интересно за Баркър е, че може там където трябва да постави определена доза хумор. Без да спира да ни плаши:

„Същата незаинтересованост прояви и в случая, когато по-малката му дъщеря Аманда му призна, че е лесбийка. Отговорът му се състоеше във въздишка и озадачено изражение.
- Само да не забременееш, скъпа - каза и той и отиде да се поразходи в градината, безгрижен както винаги.”
Кървави книги, том 1

Клайв Баркър умее да описва и героите си по същия кратък и комичен начин:

„… Кльощав младеж на около деветнадесет. С поглед, който можеше да вкисне мляко от двадесет крачки.”

Баркър казва, че най-много се вдъхновява от творчеството на Едгар Алан По. Аз считам, че той също така е повлиян и от творбите на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Почти по същия начин, както и двамата велики майстори Клайв умело успява да съчетае поезия и ужас:

“Уплашени от този поглед, мъртвите извърнаха глави. Лицата им се изопнаха, сякаш някой опъваше кожата върху костта, плътта им потъмня като синина, гласовете им се нажалиха в очакване на поражението. Тя посегна да го докосне, вече не и се налагаше да се бори с пълчищата мъртъвци – те се отдръпваха от жертвата си на всички страни, като мъртви мухи, падащи от стъклото на прозорец.”

Клайв Баркър е достоен съперник на Стивън Кинг, Дийн Кунц и Кристофър Фаулър в жанра хорър.

Купете Кървави книги, том 1 тук:
http://colibri.bg/knigi/658/


За автора:
Клайв Баркър е британски писател, режисьор и художник. Той става известен в средата на 80-те с цикъл от сборници с разкази, които го налагат на пазара като един от водещите писатели в жанра на ужасите.
Официален сайт:
http://www.clivebarker.info

четвъртък, 11 април 2013 г.

Отминали времена - Кейт Мортън



Вълнуващ разказ за прокобни тайни, трудна любов и трогателна преданост. Началото поставя неочакваното пристигане на писмо, изгубено половин век по-рано. Изпратено от замъка Милдърхърст в Кент до майката на младата лондонска редакторка Еди Бърчил, загадъчното писмо разтърсва иначе сдържаната си получателка. И миналото нахлува в настоящето.
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна, е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка – светът на книгите, на полета на въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедия на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена.




Австралийската писателка Кейт Мортън завършва английска филология в университета в Куинсланд, където насочва интереса си към викторианската трагедия. В момента работи над докторат върху съвременните романи, съчетаващи елементи на готика и мистерия. Нейните „романи с атмосфера“, както ги нарича критиката, са издадени в 38 държави в тираж общо над 3 милиона и се радват на феноменален успех. Първата ѝ книга, „Къщата на Ривъртън“ (на български език със заглавие „Изплъзване от времето“), става бестселър на в. Сънди Таймс във Великобритания през 2007 г. и на в. Ню Йорк Таймс през 2008 г. Вторият ѝ роман „Забравената градина“ покорява първо Испания и става бестселър номер 1 във Великобритания за 2008 г. според класацията на в. Сънди Таймс. През 2009 г. романът печели и наградата за най-добра книга, присъждана от Австралийската асоциация на книгата. Кейт живее в Брисбън със съпруга и синовете си и продължава да пише.


Откъс от книгата:


Кейт Мортън - „Отминали времена“

Всичко започна с едно писмо. Отдавна изгубено писмо, чакало половин век в забравен пощенски чувал в тъмния таван на една невзрачна къща в Бърмондзи. Понякога си мисля за този пощенски чувал: за стотиците любовни писма, сметки от бакалницата, поздравителни картички за рождени дни, бележки от деца до техните родители, които са били там, вътре, надували са се и са въздишали, докато възпрените послания в тях са си шепнели в тъмното. И са чакали, чакали някой да разбере, че са там. Защото нали знаете какво казват: че писмото винаги търси някой да го прочете, че рано или късно, независимо дали ви харесва, думите излизат на бял свят и разкриват тайните си.
Извинете, романтичка съм – добих този навик през годините, прекарани в четене на романи от деветнайсети век на светлината на фенерче, докато родителите ми мислеха, че спя. Ама помислете си само колко е странно: ако Артър Тайре е бил малко по-отговорен, ако не е изпил толкова много пунш с ром онази Коледа през 1941 година, а после не се е прибрал у дома и не е потънал в пиянски сън, вместо да довърши разнасянето на пощата, ако торбата не е била захвърлена някъде на тавана му и не е останала скрита до деня на смъртта му петдесетина години по-късно, когато една от дъщерите му я намерила и позвънила в „Дейли Мейл“, всичко щеше да се развие по-различно. За майка ми, за мен и най-вече за Джунипър Блайд.
Навремето сигурно сте чели за случилото се – беше по вестниците и по новините. Канал 4 всеки ден излъчваше специално предаване, където канеше някои от получателите да разкажат за своето писмо, за гласа от своето минало, който изненадващо се беше обадил. Имаше една жена, чийто приятел служел в Кралските военновъздушни сили, и мъж, на когото евакуираният му син – момченце, убито от парче шрапнел около седмица по-късно, – изпратил картичка за рождения ден. Според мен предаването беше много хубаво: на моменти беше вълнуващо, с радостни и тъжни истории, накъсани от архивни кадри от войната. На няколко пъти се разплаквах, но не си правете изводи от това – аз съм си плачлива.
Майка ми обаче не участва в предаването. Продуцентите й се обадиха и я попитаха дали в нейното писмо е имало нещо специално, което би искала да сподели с хората в страната, но тя отговори, че не, била най-обикновена поръчка за стари дрехи от магазин, който отдавна вече не съществувал. Обаче не беше вярно. Знам го, понеже бях там, когато писмото пристигна. Видях как реагира мама на това изгубено писмо и знам, че то беше всичко друго, но не и обикновено.
Беше една сутрин в края на февруари, зимата още ни стискаше за гърлото, цветните лехи бяха заледени, а аз бях дошла да й помогна с неделното печено. Правя го понякога, понеже на родителите ми им харесва, нищо че съм вегетарианка и знам, че в един момент по време на обяда майка ми ще започне да се тревожи, после направо ще се изтормози и накрая вече няма да издържи и ще започне да ме обстрелва със статистики относно протеини и анемия.
Белех картофи в мивката, когато пуснаха писмото през процепа на вратата. Обикновено в неделя не пристига поща, което трябваше да ни подскаже нещо, ама не. Аз се чудех как да съобщя на родителите ми, че с Джейми сме се разделили. Бяха минали вече два месеца и съзнавах, че в крайна сметка ще трябва да кажа нещо, но колкото повече отлагах да изрека думите, толкова по-секретни ставаха те. Имах си причини да мълча: родителите ми се отнасяха подозрително към Джейми още от самото начало, не понасяха добре сътресенията и майка ми щеше да се притесни още повече, ако разбереше, че живея в апартамента сама. Най-много обаче се боях от неизбежния и неловък разговор, който щеше да последва, след като направех съобщението си. Първо смайването, после тревогата, после примирението, които щяха да пробягат по лицето на мама, докато осъзнава, че дългът й на майка повелява да ми предложи някаква утеха... Но да се върнем към пощата. Към шума, когато пускат нещо през процепа на вратата.
– Еди, ще го вземеш ли?
Това беше майка ми. (Еди съм аз, извинете, трябваше да се представя по-рано.) Тя кимна към коридора и ми даде знак с ръката, която не беше пъхната в пилето.
Аз оставих картофа, избърсах се с кърпата и отидох да взема пощата. На изтривалката имаше само едно писмо в официален пощенски плик, на който пишеше, че е „препратена поща“. Прочетох това на мама и занесох писмото в кухнята.
Тя беше приключила с пълненето на пилето и също бършеше ръцете си. Понамръщена, по-скоро по навик, отколкото заради някакво конкретно очакване, тя взе писмото от мен и дръпна очилата си за четене от ананаса във фруктиерата. Бегло прегледа съобщението от пощата и се зае с пламъче в очите да отваря външния плик.
Аз отново се бях заловила с картофите – занимание, което надали беше по-интригуващо, отколкото да гледам как майка ми отваря пощата, затова съжалявам, че не видях изражението й, когато е измъкнала отвътре по-малкия плик, когато е забелязала тънката икономична хартия и старата марка, когато е обръщала писмото и е четяла написаното на гърба име. Оттогава съм си го представяла много пъти: как кръвта тутакси се смъква от страните й, как пръстите й се разтреперват и трябва да минат няколко минути, преди да отвори плика.
Не се налага да си представям звука. Ужасното, гърлено възклицание, последвано от поредица дрезгави стенания, които се разлетяха във въздуха и станаха причина белачката да се плъзне в ръката ми и да си порежа пръста.
– Мамо?
Приближих се до нея и обгърнах раменете й с ръка, като гледах да не накапя с кръв блузата й. Тя обаче не каза нищо. Не била в състояние – обясни ми впоследствие, не веднага. Стоеше скована, докато сълзите се търкаляха по бузите й, и стискаше странния малък плик от толкова тънка хартия, че виждах ъгълчето на сгънатото писмо вътре, силно притиснато към гърдите й. След това тя се качи горе в спалнята си и ми даде разпокъсани наставления за птицата, фурната и картофите.
В нейно отсъствие в кухнята се настани болезнена тишина и аз се постарах да бъда съвсем тиха и да се движа съвсем бавно, за да не обърквам нещата повече. Майка ми рядко плачеше, но онзи момент – на неочаквано вълнение и смайване – ми се стори някак странно познат, сякаш и преди го бяхме преживявали. След петнайсет минути, през които ту белех картофи, ту прехвърлях мислено вероятности от кого може да е писмото и се чудех как да постъпя, най-сетне потропах на вратата на спалнята й и я попитах иска ли чаша чай. Тя вече се беше овладяла и двете седнахме една срещу друга на малката покрита с мушама маса в кухнята. Преструвах се, че не забелязвам следите от сълзи по лицето й, а тя заразказва за съдържанието на плика.
– Писмо от човек, когото познавах много отдавна. Когато бях момиче на дванайсет-тринайсет години.
В съзнанието ми изникна една картина, смътен спомен за снимката върху нощното шкафче на баба ми, когато вече беше стара и на смъртно легло. Три деца, най-малкото от които майка ми – момиче с къса тъмна коса, стъпило на нещо най-отпред. Странно беше, седяла съм при баба стотици пъти, но в онзи момент не можах да извикам ясно чертите на момиченцето в съзнанието ми. Може би децата просто не се интересуват какви са били родителите им, преди те да се родят, не и докато не се случи нещо конкретно, което да осветли миналото. Пиех си чая и чаках мама да продължи.
– Разказвала ли съм ти за онези дни? По време на войната, на Втората световна война. Беше ужасно. Такава неразбория, толкова много неща бяха разрушени. Сякаш... – въздъхна тя, – ...ами струваше ми се, че положението в света никога няма да се нормализира. Че земята е клюмнала на оста си и вече нищо не би могло да я изправи. – Тя обхвана с ръце ръба на чашата си, от която се издигаше пара, и забоде поглед в нея. – Семейството ми – мама, татко, Рита, Ед и аз – живеехме всички заедно в малка къща на „Барлоу Стрийт“, близо до Елефант и Касъл, и в деня след избухването на войната ни събраха в училището, отведоха ни под строй до гарата и ни натъпкаха във вагони. Никога няма да го забравя – всички деца с табелки, маски и раници и майките, които бяха размислили и тичаха по улицата към влака, крещейки на пазачите да пуснат децата им, а после се провикваха към по-големите братя и сестри да се грижат за по-малките и да не ги изпускат от поглед.
Тя поседя мълчаливо, хапейки долната си устна, докато сцената се разиграваше в паметта й.
– Сигурно си била изплашена – обадих се тихичко.
В нашето семейство не бяхме особено сантиментални, иначе щях да се пресегна и да взема ръцете й в своите.
– Отначало да. – Мама свали очилата и потърка очите си. Лицето й беше уязвимо, някак недовършено без очилата, приличаше на дребна нощна животинка, заблудена на дневна светлина. Добре, че отново си ги сложи и продължи: – Дотогава никога не ме бяха отвеждали далече от дома, никога не бях прекарвала и една нощ без майка ми. Обаче с мен бяха по-големият ми брат и сестра ми, а по време на пътуването една от учителките ни раздаде шоколад и всички се поразведрихме и започнахме да възприемаме случващото се по-скоро като приключение. Представяш ли си? Бяха ни обявили война, а ние пеехме, ядяхме грах от консерви и си играехме на „През прозореца виждам нещо, което започва с...“. Понякога децата са много издръжливи, много корави.
Накрая пристигнахме в едно градче, което се казваше Кранбрук, но там ни разделиха на групи и ни натовариха в различни вагони. Вагонът, в който бях с Ед и с Рита, ни отведе в село Милдърхърст, където ни подредиха в колони и ни въведоха в някаква зала. Там ни чакаха група местни жени с дежурни усмивки и списъци в ръка, които ни накараха да се подредим в редици, докато хората се тълпяха край нас и избираха. Най-напред избираха малките – особено хубавките. Сигурно всички смятаха, че те ще им създават по-малко грижи, че не са чак толкова облъхнати от Лондон – усмихна се тя накриво. – Но скоро си взеха поука. Брат ми беше избран бързо – беше силно момче, висок за възрастта си, а фермерите отчаяно се нуждаеха от помощ. Рита замина малко след него с приятелката си от училище.
Е, стига толкова – пресегнах се и положих ръка върху нейните:
– О, мамо!
– Няма нищо. – Тя издърпа ръката си и ме потупа по пръстите. – Не останах последна. Имаше още няколко деца, включително момченце с ужасно кожно заболяване. Не знам какво стана с него, но когато аз тръгнах от онази зала, то още си стоеше там. Знаеш ли, много дълго след това, години наред нарочно купувах натъртените плодове, ако първо тях съм докоснала при зарзаватчията. Никакво оглеждане и връщане в щайгата, ако не са идеални.
– Но нали накрая са избрали и теб?
– Накрая избраха и мен. – Мама снижи глас, заигра се с нещо в скута си и се наложи да се приведа по-близо до нея. – Тя влезе в залата по-късно. Вече почти никой не беше останал, повечето деца бяха тръгнали, а жените от Доброволческата женска организация раздигаха приборите за чая. Поплаках си, макар и скришом. И не щеш ли, тя влетя в залата и сякаш дори въздухът се промени.
– Как така се промени? – сбърчих нос аз и си спомних онази сцена от „Кери“, когато избухва светлината.
– Трудно ми е да ти обясня. Познаваш ли човек, който сякаш налага своя атмосфера, когато се появява някъде?
Може би. Свих несигурно рамене. Всички обръщат глава след приятелката ми Сара, когато влезе някъде – не е точно атмосферно явление, но все пак...
– Не, разбира се, че не си. Звучи толкова глупаво, като го кажеш така. Имам предвид, че тя беше различна от другите хора, беше по-... О, не знам. Просто „по-“. Притежаваше необикновена хубост, дълга коса, големи очи, доста диви, но не само това я отличаваше. Тогава, през септември 1939 година, беше само на седемнайсет години, но другите жени сякаш се свиваха в нейно присъствие.
– Държали са се почтително, така ли?
– Да, това е думата, почтително. Учудиха се, че тя е дошла, и не бяха сигурни как да се държат. Накрая една от тях обаче се престраши и попита дали може да й помогне, но момичето само махна с дългите си пръсти и оповести, че е дошла за своето евакуирано дете. Така каза: не за някое евакуирано дете, а за своето. И се запъти право мен, където седях на пода. „Как се казваш?“, попита, а когато й отговорих, се усмихна и отбеляза, че сигурно съм изморена след дългото пътуване. „Искаш ли да дойдеш с мен?“ Кимнах, би трябвало да съм кимнала, понеже тя се извърна към най-властната жена, онази със списъка, и заяви, че ще ме вземе у дома си.
– Как се казваше?
– Блайд – отговори майка ми и овладя едва забележим трепет. – Джунипър Блайд.
– Тя ли ти изпрати писмото?
Мама кимна.
– Тя ме отведе до най-красивата кола, която бях виждала, и ме откара в къщата, където живееше заедно с по-големите си сестри близначки – зад желязна врата, после по лъкатушна алея до голяма каменна постройка насред гъста гора. Замъкът Милдърхърст.
Името беше като от готически роман и леко ме жилна, когато си спомних риданията на мама, щом прочете името и адреса на жената на гърба на плика. Бях чувала истории за евакуирани деца, за разни неща, които са се случвали, затова попитах тихо, стаила дъх:
– Зловещо ли беше?
– О, не, нищо подобно. Изобщо не беше зловещо. Тъкмо обратното.
– Но писмото... Ти се...
– Писмото ме изненада, това е. Отдавнашен спомен.
Тя се смълча и аз се замислих за огромния мащаб на евакуацията, за това, колко ли плашещо и странно е било за нея, съвсем мъничка, да попадне на непознато място, където всеки и всичко са съвсем различни. Аз все още можех да докосна преживяванията от своето детство, ужаса, че ще бъда тласната към нови и тревожни ситуации, неистовите връзки, създавани по необходимост – със сгради, с благоразположени възрастни, със специални приятели, – за да оцелея. Докато си припомнях тези спешни привързвания, ми хрумна нещо.
– Ходила ли си там отново след войната, мамо? В Милдърхърст?
Тя рязко вдигна поглед.
– Не, разбира се. Защо да го правя?
– Не знам. За да се видите, да си поговорите. Да се срещнеш с приятелката си.
– Не – отсече тя. – Имах си семейство в Лондон, майка ми не можеше да се лишава от мен, а и имаше работа за вършене, да се разчиства след войната. Истинският живот продължаваше.
След тези думи помежду ни се спусна познатата завеса и аз знаех, че разговорът е приключил. В крайна сметка не ядохме печено. Мама заяви, че нямала апетит, и попита дали ще се разсърдя много, ако тази седмица пропуснем. Стори ми се неучтиво да й напомням, че аз и бездруго изобщо не ям месо и че присъствието ми се дължи повече на синовен дълг, затова я уверих, че нямам нищо против, и й предложих да полегне. Тя се съгласи и докато аз си събирах нещата в чантата, тя глътна два парацетамола и ми напомни да си скрия ушите от вятъра.
Оказа се, че татко е проспал цялата случка. Той е по-възрастен от мама и се беше пенсионирал няколко месеца преди това. Оттеглянето от работа не му се отрази добре: през седмицата се мотаеше из къщи и търсеше какво да поправи или да почисти, подлудяваше мама, а в неделя си почиваше в креслото. Даденото от Бога право на мъжа в къщата – така обясняваше на всеки, проявил готовност да го изслуша.
Целунах го по бузата и излязох от къщи, храбро посрещнах мразовития въздух, докато вървях към метрото изморена, разстроена и донякъде потисната, че се връщам сама в дяволски скъпия апартамент, в който до неотдавна живях заедно с Джейми. Едва между главната улица на Кенсингтън и Нотинг Хил Гейт осъзнах, че всъщност мама не ми е казала какво пише в писмото.