Онлайн книжарница

неделя, 29 септември 2013 г.

Клубът на биковете - Кристофър Смит


От години не бях чел хубав криминален роман. Имам почти всичко на Реймънд Чандлър и го считам за най-великия в този жанр. От друга страна трябва да отбележа, че "Клубът на биковете" от Кристофър Смит напомня сериозно на творбите на Джеймс Хадли Чейс и донякъде (в бруталните сцени) на произведенията на Мики Спилейн.
В този роман попаднах на изключително оригинално убийство. Жертвата умира публично, няма как да се посочи нападателят, а оръжията на престъплението са пред очите на всички.
Кристофър Смит е сериозен автор, който разкрива психологията на насилието извършвано от отрицателните герои:
"Но не това прикова Марти към прага. Той се вкамени заради надписа с кръв над леглото на Ууд и сега в почуда разсъждаваше над неразгадаемостта на човешката душа и черния мрак, който може да се стаи в нея."
В "Клубът на биковете" се разказва какво би мгъл да постигне луд и отчаян човек с много пари. Той е поставил своето отмъщение в култ и въпреки, че би могъл да наеме поне десетина убийци плаща само на двама. Които обаче са най-добрите в бранша.
И те започват черната си жътва по най-садистичния, безмилостен и същевременно делови начин:
"- Снощи единственото, което ми беше позволено да спомена за Ууд, бе, че главата и я няма на местопрестъплението и че ударът е нанесен професионално, каквото и да означава това, по дяволите. Има ли критерии за професионализъм при рязането на глави?"
От тази книга можем да научим доста за Уолстрийт. А също така, че прекаленото многото пари и власт понякога могат да премахнат абсолютно всякакви скрупули и задръжки. Изпитвам съжаление, че не съм чел "Пето авеню" от К. Смит, но се надявам скоро да поправя този пропуск.
Понеже описанията в една книга са нейните багри, моля прочетете долните редове и си помислете колко автори на криминални романи са способни да ги напишат:
"Беше като изтръгнал се от ада отломък.
Ръсещ огнени капки по стария мокет на стълбището, роялът се задържа за миг на най-горното стъпало, преди да се прекатури и да заподскача надолу. От него се разлетяха искри, а сградата се разтресе. Роялът набираше скорост. Това бе съпроводено с неописуемата какофония на хиляди едновременно изпълнявани ноти, късане на струни и разцепване на дърво. Тишината се разкъса от зловещ концерт, дирижиран от един луд."
Кристофър Смит ни превежда през кървав маратон, но в "Клубът на биковете" има поне няколко идеи, които изобщо не са свързани с насилието, а могат да се развият в самостоятелни книги. И това го прави вдъхновяващ писател.

Купете книгата тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1686

петък, 27 септември 2013 г.

Съпругът - Дийн Кунц


Дийн Кунц притежава своеобразен талант да поставя обикновени хора в най-ужасяващи и абсурдни ситуации. Освен това умее да направи достоверно случващото се с героите му. Също така има ясно обособен кинематичен стил:
"Кръв има и по теракотената настилка на пода. Много кръв. Сякаш цял океан.
Гледката ужасява Мич до такава степен, че му се ще отново да затвори очи. Но в съзнанието му се загнездва идиотската идея, че ако затвори два пъти очи пред една и съща гледка ще ослепее завинаги."
"Съпругът", Дийн Кунц
Главният георй е най-обикновен градинар. Той не е мултимилионер или олигарх. Въпреки това някой отвлича съпругата му и и по телефона му поставя условие, че ще я върне срещу два милиона долара.
Откъде един градинар може да намери такава сума? Всичко, което може да събере са 31 000 долара. На всичко отгоре похитителите застрелват човек за да докажат, че са готови на всичко. И тогава полицията става меко казано подозрителна спрямо Мич:
"- Думата "лоши" звучи толкова...
- Старомодно. - подсказва инспекторът.
- Предполагам, че във вашата работа всичко е или бяло, или черно.
- В сивия мрак всичко е или черно, или бяло, Мич."
Характерно за Дийн е, че успява да забави действието в своите романи. Тъкмо читателят си мисли, че влакчето на ужасите е спряло на най-високата извивка, понеже някой е изключил тока в литературния лунапарк. И тогава внезапно следва стремглавото спускане развяващо косите ни и започва да ни се вие свят.
Харесвам цветните описания на Кунц, особено когато в тях е примесен хумор:
"Макар горилите да имат вид на дарени с чувство з хумор колкото бръмбари гробари, единият с гладкото лице се разсмива, а другият с акнето се усмихва."
Друга черта в стила на Кунц, е че героите винаги имат някаква сериозна тайна. Най-често в миналото. Понякога мистерията е скрита в приятели или роднини и то толкова сериозно, че отнема много време на главните герои да я разгадаят.
И така какво би направил един обикновен човек поставен в невероятни обстоятелства? Когато е заплашен животът на най-близките му? Когато трябва да събере непосилна за него сума? Когато е предаден от един от хората, които е обичал, и на който е разчитал?
Можете да прочете отговорът на Дийн Кунц в катарзисния финал на "Съпругът":
"А и пред злото не бива да се отстъпва, единствената възможност е съпротива. И упорство."

Купете Съпругът от Дийн Кунц тук:
http://www.colibri.bg/resultsp.php?book=439

вторник, 24 септември 2013 г.

Пчелата - Оура Лов


На фона на ежедневието, заливано от вестници изпъстрени с писания за убийства, кражби, изнасилвания, на фона на книгите, които също са изпълнени с герои - трафиканти и убийци, романът "Пчелата" е един светъл слънчев лъч, който стопля, дава надежда за живот и обич, и убеждава, че любовта е безсмъртно чувство през вековете.
Както вселената се отразява в капчица роса, така в съдбата на главната героиня се оглежда ористта на човечеството.
Книгата се чете леко и бързо и проследява преживяванията на Рая, която е устремена и целенасочена в своите действия. Когато обича, обича силно, но и своите разочарования изтърпява сама, без да обвинява другите, без да наранява.
Тази нежна, красива жена е достатъчно силна, не се спира пред никакви препятствия. Омъжва се и когато усеща, че любовта на Бен е недостатъчна, че той е слаб по характер и това е причина ту да се замогва, ту да губи материално, Рая по мъжки го подкрепя, бори се и мисли за семейството.
Голямата любов, тази която нищо не може да унищожи е любовта и към Оуз. Рая е по-възрастна от него, той не е неин сънародник, но тя преодолява всички прегради - възрастови, етнически, религиозни и го обича, обича...
Рая възприема древните и мистични знания на шаманка от Гватемала, защото открива, че нейната душа, мисли, вълнения са възникнали още в дълбока древност и ще живеят, докато съществува човечество.
Дълбок драматизъм има в цялата книга, но той е предаден леко, разбираемо и успява да убеди читателя, че героинята ще е щастлива, защото е чиста и силна жена.

Купете "Пчелата" тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1685

Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна - Юнас Юнасон


Книгата

След дълъг и изпълнен със събития живот Алан Карлсон се озовава в старчески дом, който смята за своя последна спирка на земята. Единственият проблем е, че доброто здраве не го напуска, а смъртта не бърза. На стотния си рожден ден рожденикът решава да избяга през прозореца на стаята си, за да се спаси от тържественото честване. По домашни пантофи и без план за действие Алан предприема неочаквано и за самия себе си бягство, изпълнено с безброй невероятни приключения. Спонтанно извършена кражба на куфар, собственост на престъпна организация, го среща с колоритни приятели, които с готовност се присъединяват към него.
Алан Карлсон ще се върне в миналото и ще се срещне лично с най-знаменитите политически фигури по земното кълбо – от Франко до Сталин и от Труман до Дьо Гол – и навсякъде ще свърши по нещо „полезно“, оказвайки влияние върху най-важните световни събития.
Достоен за филм на Уди Алън, за перото на Кърт Вонегът или Арто Паасилина, романът ще ви накара да се превивате от смях. От друга страна обаче всичко в книгата изглежда толкова сериозно, че на моменти се питаме...
...а дали пък нещата и в действителност не са се случили именно така???

Авторът

След двайсетгодишна кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент шведският писател Юнас Юнасон (р. 1961) решава да започне нов живот. Продава цялото си имущество в Швеция и се премества в малко градче край езерото Лугано в Швейцария, където се отдава на писане и след три години издава първия си роман... и първия си шедьовър: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“. Преведен на 35 езика и достигнал тираж от 4,5 милиона екземпляра, филмиран (с участието на Роберт Густафсон), романът се сдобива със следните награди: шведската Swedish Booksellers Award (2010); германската M-Pionier Preis (2011), датската Audiobook Award (2011) и канадската Escapades (2012).

Юнас Юнасон:
„Нещата са такива, каквито са. И каквото ще става, ще стане“

***
Юнас Юнасон е роден на 6 юли, 1961 г. в Швеция.

В продължение на две десетилетия гради кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент, докато не решава да обнови живота си.

За щастие на литературата.

Първо измисля заглавие, после се пристрастява към идеята си и създава ръкопис, продава цялото си имущество и се премества в малък град
край езерото Лугано в Швейцария.


Творчество
ОТ РЪКОПИСА СЕ РАЖДА ФЕНОМЕН.

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“

е стопроцентов триумф в родината на Юнасон от 2010 г.,

когато заема позиция най-продаван роман.

Твърди се, че само от реклама „от уста на уста“ в Швеция са реализирани повече от един милион копия!

Днес тази блестяща историческа сатира е преведена на 35 езика и се радва на тираж от 4.5 милиона екземпляра!

Не е тайна, че Юнасон живее на малък остров в провинцията, заобиколен от вдъхновението си,
гарнирано с множество домашни любимци.

(И вероятно кове формула за следващ шедьовър!)


***

„Никога не се опитвай да надпиеш швед,

освен ако не си финландец, или поне руснак!“

Награди
Шведска награда - Swedish Booksellers Award (2010)
Германска награда - M-Pionier Preis (2011)
Датска награда - Audiobook Award (2011)
Канадска награда - Escapades (2012)

Екранизация

Премиерата на едноименния филм в Швеция и Дания ще се състои на 25 декември, 2013 г., а през 2014 г. екранизацията ще забавлява публиката и в други европейски страни:
Холандия – премиера на 6 февруари, 2014 г.
Франция – премиера на 28 май, 2014 г.
В ролята на Алан ще се изяви 49-годишният шведски актьор Роберт Густафсон. Той е известен като изкусен интерпретатор, а сънародниците му го считат за най-смешния човек в страната!

Любопитно

***
08.02.2013 г. Германското списание BuchMarkt избира Юнас Юнасон за писател на 2012-а година.
***
14.01.2013 г. Роберта Силман завършва рецензията си за шедьовъра на Юнасон с думите: „Съпровождате Алан през цялото време и вместо накрая да се чувствате уморени, Вие сте превъзбудени от очарователния хумор. Юнасон доказва, че радостта и креативността имат място и в литературата на 21 век!“
***
Гардиан: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ е забавна, жизнерадостна книга, която чака с нетърпение да бъде превъплътена в road movie. Това е съвършеното четиво за уикенда, но ако пътувате със самолет, ще досаждате на своите спътници с неспирния си кикот. Юнасон е безспорен майстор на комичния сюжет.“

***
Телеграф, Анжела Левин: „Брилянтна сатира на слабостите на човечеството. Двайсет филмови компании се бориха да екранизират романа. Спечели шведската Nice FLX Pictures. А Юнасон признава, че Алан Карлсон е неговото алтер его.“

***
На 30 септември този щур роман, (достоен за филм на Уди Алън), омесен от палава фантазия, исторически фигури и много, много хумор, излиза на българския литературен пазар!
Преводът на родното издание е дело на Елена Радинска.
***


„Алан дори не беше наясно дали министър-председателят

е ляв или десен. Беше или ляв, или десен. В края на краищата

едно знаеше със сигурност: хората много държат

да бъдат или едното, или другото...“

Анотация:
Всичко започва със стотния рожден ден на Алан Карлсон.
След дълъг и бурен живот той се озовава в старчески дом. Единственият проблем е, че доброто здраве не го напуска,
а смъртта не бърза...

Докато местният елит се събира на парти в негова чест,
Алан предприема неочаквано и за самия себе си бягство, изобилстващо от приключения!

Постепенно читателят научава, че той е бил в сянката на поредица ключови събития на 20 век! Съдействал е за създаването на атомната бомба, поддържал е приятелство с американски президенти (с Чърчил е пътувал на автостоп), с руски диктатори и китайски лидери... Да не споменаваме, че е бил в компанията на съпругата на Мао Цзедун!

***

Неслучайно книгата на Юнасон се нареди в топ 10 на най-добрите книги в Амазон за 2012 г.

***
В младостта си бях доста безгрижен - носех в себе си нещо от характера на Алан. После дойде здравата работа, а с нея и семейни проблеми. И Алан си отиде. Но ето че експлоатирах този образ в цялата му жизненост, за да създам романа, от който се възхищавате...
Юнас Юнасон

Откъс от книгата:

"– Парите, които току-що ми даде, с честен труд ли са спечелени?
– Определено не – отговори Бени.
– Полицията по петите ви ли е?
– И полицията, и крадците. Но засега най вече крадците.
– Какво се е случило с автобуса? Предницата му е напълно смачкана.
– Блъснахме един крадец с пълна скорост.
– Умря ли?
– Не, за съжаление. Лежи в автобуса с мозъчно сътресение, пукнати ребра, счупена дясна ръка и голяма отворена рана на дясното бедро. Състоянието му е сериозно, но стабилно, както се казва.
– И сте го довели със себе си тук?
– Да, така се получи.
– Има ли още нещо, което трябва да знам?
– Ами може би, че по пътя сме убили други двама крадци, дружки на полуживия престъпник в автобуса. Всички те настояваха да си получат обратно петдесетте милиона, които се озоваха в нашите ръце.
– Петдесет милиона?
– Петдесет милиона. Минус някой и друг разход, включително и за покупката на този автобус.
– Защо се придвижвате с автобус?
– Защото отзад возим една слоница.
– Слоница?
– Казва се Соня.
– Слоница?
– Азиатска.
– Слоница?
– Да, слоница.
Босе остана безмълвен за известно време, след което попита:
– И слоницата ли е крадена?
– Не, не бих казал.
Босе отново замълча. Накрая каза:
– Пиле на грил с печени картофи за вечеря. Как ви звучи?
– Това включва ли и нещо за пиене? – чу се един немощен глас от автобуса.”

събота, 21 септември 2013 г.

Рецензия на "Младостта на магьосника" от Евгений Лукин


Най-добрият съветски писател на хумористично фентъзи е Кир Буличов. Считам неговите разкази "Не ядосвай магьосника" и "Недостойният богатир" за шедьоври.
Евгений Лукин се е учил добре от Игор Можейко (Кир Буличов). "Младостта на магьосника" е книга написана в жанр карнавално фентъзи. Това е роман, който не може да четете без да се смеете:
"- Моомент! - мефистофелски вирнал вежди, протръби старият чародей, - Да не съм те чул повече да ми сипеш тия словесни алабализми! Че като те подхвана... на майка ти у табутата, през седемте евфемизма, с трийсет и три епитета отзад, та у тълковния речник!"
"Младостта на магьосника" от Евгений Лукин
Глеб Портнягин е човек, който е нарушавал един-два закона свързани с отнемането на чужда собственост. Също така има вроден талант за правене на магии. Това е достатъчно старият чародей Ефрем Нехорошев да го вземе за чирак. Щом младият Глеб спокойно нарушава обикновените закони, значи ще може да пренебрегва и природните.
Писателят Евгений Лукин демонстрира смайващи познания за астрологията, хиромантията, енергийните чакри и варенето на отвари. Също така има неповторим стил на писане предизвикващ смях у всеки интелигентен човек:
"Няма такъв член в наказателния кодекс - авторитетно отбеляза сведущият Портнягин. - За магьосничество не опандизват.
- Членове да искаш! - изпръхтя магьосникът. - Кой ще си играе да ти вади член за всеки отделен случай? Нашите как я карат? Ако си гангстер, те прибират за неплатени данъци, ако псуваш на обществено място - за разгласяване на държавни тайни."

Чели ли сте "Азазел" от Айзък Азимов? "Младостта на магьосника" малко прилича на нея. Множество хумористични разкази за магии завършващи с невероятен и абсолютно неочакван край.
Допълнително удоволствие доставя фактът, че пред всяка история има мото от народна песен, световен класик, или автор напълно неизвестен на българските читатели. По това книгата ми напомни на "Вечери в селцето край Диканка" от великия Н. В. Гогол (да не се бърка с Гугъл :)
По мое лично мнение Евгений Лукин е прочел повече книги отколкото има в Библиотеката на Конгреса. Също така знае повече за етимологията от всеки средностатистически професор, който я преподава в университет. Достатъчно е да спомена само няколко от имената на героите за да се усмихнете: Рая Земнова, Родион Незлобин (петкратен шампион по смесени бойни изкуства), а също и Егрегор Жругрович Двоеглазов.
Лукин е оригинален и изковава нови думи като "клептокинеза". Също така измисля свръхестествени създания, които не съществуват в руския или който и да е фолклор.
Нека се развеселим в самия край на статията със следния цитат:
"...- Такива магии се правят на глас и с музикален съпровод... - той посочи, без да гледа към ъгъла, където се валяше прашасал и занемарен туктук, местна разновидност на тамтама, само че с малко по-приглушен звук."

Купете Младостта на магьосника на този адрес:
http://colibri.bg/knigi/816/evgenij-lukin-mladostta-na-magyosnika

петък, 20 септември 2013 г.

Дора Изследователката превзе сърцата и на българските деца


От края на юни 2013 г. Колибри започна издаването на серия книжки за Дора Изследователката, най-прочутата анимационна героиня в света, любимка на децата от 3 до 9-годишна възраст. Дора Изследователката е позната у нас от едноименните филмчета по SUPER7, които будят малчуганите то 2011 година насам.
MTV и нашумелият канал Никелодеон стоят зад сензационната детска поредица. Сериалът постига триумф най-напред в САЩ и Канада - регистрира шест номинации и една награда Еми. Адаптациите на поредицата са неизброими и Дора владее въображението на палавниците от всички континенти.
В България филмчето се излъчва по телевизионния канал SUPER7. Това е първата детска телевизия у нас, която предлага съдържание, съобразено с нагласите на родната публика, изцяло озвучено на български език. В програмата, която се излъчва 24 часа в денонощието, са заложени хитови анимационни и игрални филми, подходящи за малките зрители на възраст от 3 до 14 години. Водещият критерий при подбора на анимационни и игрални филми и сериали кореспондира със стратегията на Никелодеон - съдържанието следва да образова и възпитава чрез забавление.
След лятната почивка малката изследователка Дора се завръща на телевизионния екран по SUPER7 от началото на октомври, с нов епизод всеки ден. Във филмчетата Дора кани децата да се включат в приключение, което обикновено има някаква благородна цел. Заедно с малките зрители тя преодолява разнообразни препятствия и винаги постига онова, към което се стреми. В края на епизода Дора и приятелчетата й празнуват, изпълнявайки ритуален танц на радостта – нейна запазена марка.
По всичко личи, че българските деца се вълнуват от приключенията на Дора не по-малко от малчуганите от всички други националности. Смелата чаровница забавлява малчуганите от сърце, докато им помага да опознаят големия свят. Развихря любопитството им към непознатото, насърчава ги да изграждат доверие помежду си, да помагат на приятелите си и да бъдат отговорни и сплотени.
На детския литературен пазар в България се появиха първите книжки от поредицата: Дора на пикник, Един ден на плажа, На лов за съкровище, Дора в дълбокото море. Дора и нейната книжка за добри обноски и Раницата на Дора, а през септември българските деца ще четат Запознайте се с Диего и Дора тръгва на училище.
Всички книжки са отлично илюстрирани, текстът е добре балансиран, лек и закачлив. Историите провокират малките читатели да решават съобразени с възрастта им логически и математически задачи, възпитават вкус към изкуството, улесняват процеса на учене на чужд език, поощряват редовната физическа активност. Случките са забавни и ангажират активно вниманието на дечицата, учат ги на нови неща по ненатрапчив начин, а и най-щурите ситуации се развиват така, че да внушат ценности, които нямат давност.

сряда, 18 септември 2013 г.

За честта на кралицата - Дейвид Уебър


Отдавна не бях чел витиевата и многопластова космическа опера написана в стил "Игрите на Вор" на Лоис Макмастър Бюджолд.
"За честта на кралицата" от Дейвид Уебър впечатлява не само с различните интриги и манипулативни действия, но и с научната си обоснованост. В крайна сметка всички знаем, че фантастиката е науката на утрешния ден. Ето защо лично за мен е много важно да открия в дадена книга достоверно описание на придвижването на космически кораби с надсветлинна скорост.
Разбира се острият и умозрителен диалог също не е за пренебрегване. Освен това разкрива отношението на героите към политиката като цяло:
"- Простете, сър - каза сковано тя. - Имах предвид, че политиците се интересуват повече от пари и бизнес империи, отколкото от истинската си работа."
Женските образи в книгата са реалистични и са пресъздадени филигранно със своите желания, въжделенеия и мечти.
В описанията на цели мигриращи раси със свои фанатични религии открих влияние на "Хиперион" от Дан Симънс, а също така в по-малка степен и на епоса "Дюн" от Франк Хърбърт.
Тъй като политиката е актуална тема нека се върнем на още едно изказване за нея:
"- Не ще да е само "мъничко", но... От друга страна аз не знам почти нищо за дипломацията. Опитът ми се изчерпва с местните политици, а знаете какви са те - гадняри от първия до последния."
За честта на кралицата, Дейвид Уебър
С тези многозначителни и всеобхватни думи авторът буквално убожда проблема с игла, или казано на латински - rem acu tetigisti.
Главната героиня капитан Хонър Харингтън е много силна, умна отдадена и смела жена. За съжаление на планетата Грейсън отношението към дамите е меко казано нетолерантно.
От друга страна всеки, който е чел разказа „Глупавата марсианка“ от Джон Уиндъм знае, че силното подценяване и прояваването на неуважение спрямо жените може да доведе до опасна, дори смъртоносна развръзка.
Космическите битки в книгата внушават страхопочитание:
"Няколко лъча изплющяха по страничния щит на "Давид". Той ги огъна и разгради, разкъсвайки фотоните им, а радиационното екраниране от вътрешната страна на клина отне още от силата им, но не достатъчно."
Достави ми удоволствие да чета за щурмоваци, крайцери, супердреднаути и разрушители. Съжалявам, че съм пропуснал първата част от поредицата за Хонър - "Гарнизон Василиск".
Бих желал да ви предложа и едно кратко изречение относно военната йерархия:
"А когато командващият офицер не е на кеф, подчинените му стъпват на пръсти."
Впрочем самото заглавие на книгата представлява умела игра на думи. Хонър на английски означава чест, а също така е и името на главната героиня.
Едно последно майсторско парче от хумора на Дейвид Уебър:
"- Най-добрият дуелист на света не се бои от втория най-добър, а от най-лошия дуелист на света, защото идиотът е непредвидим."

Купете "За честта на кралицата" на този адрес:
http://www.bard.bg/book/?id=1647

Конкурс за фантастичен и фентъзи разказ


Издателство „Колибри“, клуб „Галактики“, българският фензин „Шадоуденс“ и „Книголандия“ обединяват усилия с цел популяризиране и насърчаване развитието на фентъзи и фантастичния жанр в България!
Обявяваме провеждане на ежегоден конкурс за фентъзи и фантастичен разказ! Набирането на разкази от първия кръг приключва на 16 октомври 2013. Всички текстове, подадени след 24:00 часа на тази дата, автоматично ще бъдат прехвърлени за участие в следващото издание (кръг) на конкурса.
Победителите ще получават отличия в рамките на редовните срещи на клуб „Галактики“ в края на съответния месец. Годишно ще се състоят 4 кръга от конкурса, а най-впечатляващите умотворения ще бъдат публикувани в електронна книга-антология „Галактики“!
Условия за участие:
- В конкурса могат да участват само ентусиасти, които: владеят добре български език; имат продуктивно въображение; умеят да пишат. Текстове, които не са граматически и стилистично издържани, няма да бъдат оценявани.
- Като обем разказите не следва да надвишават 10 000 знака (с отстоянията). По-дългите текстове ще бъдат дисквалифицирани автоматично.
- Всеки участник има право да изпраща само по един разказ за всеки кръг на конкурса.
- Очакваме предложенията Ви в електронен формат, word файл, на електронен адрес: svetlyo@colibri.bg. Не пропускайте да отразите трите си имена, подходящ електронен адрес и телефон за контакт.
Правила на конкурса:
- Предвидени са награди (книги!) за първо, второ и трето място. Разказите ще бъдат публикувани на фейсбук страницата на клуб „Галактики“, в интернет фензин „Шадоуденс“, както и в специална секция на сайта на издателството.
- В рамките на регулярните срещи на клуб „Галактики“ ще Ви запознаваме с разказите-победители, ще връчваме наградите от съответния кръг на конкурса, ще отбелязваме и оказваме чест на всички участници.
- Всеки участник в конкурса ще получава лично по имейл кратки бележки върху текста, аргументиращи решението на журито.
- Резултатите от конкурса и имената на победителите ще бъдат публикувани в изданията на медийните партньори на клуб „Галактики“, а най-впечатляващите умотворения ще намират място в ежегодна електронна антология „Галактики“.
Състав на журито: Емануил Томов, Христо Блажев, Андрей Велков, Светлозар Желев.
Организаторите са водени от стремежа да насърчат колкото може повече млади хора не просто да четат и пишат с удоволствие, но и да развихрят въображението си с идеята да достигнат до поклонниците на фантастичния и фентъзи жанр!
Христо Блажев, „Книголандия“:
„Сигурен съм, че огромно множество таланти са изгубени за литературата, защото не са били оценени или открити навреме - или защото не са получили нужната подкрепа и потвърждение, че ги бива в това чудно и невероятно нещо - писането. Сигурен съм, че в България има автори на фантастика и фентъзи, които с много труд и себеотрицание могат да се мерят с големите, чиито книги чакаме с нетърпение. Този конкурс е една малка стъпка, но тя може да е първата стъпка на автори, които ще напишат прекрасни неща с мощта на въображението си. Мечтая да открием такива и знам, че ги има някъде там.“
Андрей Велков, идеен създател на поредицата „Галактики“:
„Давам шанс на абсолютно всеки, който пише в жанра. Прекарал съм много часове в четене на изпратени до „Колибри“ фантастични произведения. Искам един ден в ръцете (или на екрана ми) да попадне българският Абъркромби, Линч, Рутфъс, Брет или Бъчър и тогава ще дам всичко от себе си той да бъде издаден не само на български, а и на други езици. Всеки може да се свърже с мен на електронната поща на издателството.“
Емануил Томов, Shadowdance.info:
„Българската общност на фентъзи и фантастичния жанр е една от най-отдадените читателски общности. Традициите й, включително писателските, се простират десетилетия назад. Понастоящем нейните членове се нуждаят от събития и традиции, които да ги свързват и сплотяват. Конкурсът на „Колибри“ предлага прекрасна възможност феновете на фентъзи и фантастика в България да се открият взаимно и да се опитат да осъществят своя творчески потенциал.“
Светлозар Желев, издателство „Колибри“:
„За нас е изключително важно да се популяризира литературата, да се работи за създаването на истински литературен контекст в България. С издаването на книги на автори като Робърт Шекли, Саймън Мордън, Питър Брет, Октавия Бътлър, с традицията, която наложи клуб „Галактики“, ние работим именно в тази посока. Конкурсът ще даде публичност на най-въздействащите разкази в жанровете фантастика и фентъзи и възможност те да достигнат до максимален брой читатели. В България има чудесни автори и ние сме убедени, че те трябва да намерят своята публика.“
Освен в София, клубът ще организира събития в Пловдив и в други градове в страната. Желаем успех на всички участници! Събитието във фейсбук: https://www.facebook.com/events/287562184718407/

вторник, 17 септември 2013 г.

Роуз и изгубената принцеса - Холи Уеб


Книгата

Едва сразила злата вещица, и на Роуз вече й предстои ново приключение.
Октомври е, а вали сняг като посред люта зима. Може ли това да не е магия?
Роуз вече е чирак на главния магьосник на краля, а да съчетаваш ученето и работата може да бъде много уморително. За капак любимата принцеса на страната изчезва и никой не знае къде е. Злите езици настройват хората срещу магьосниците, а кралят моли Роуз за помощ, преди всичко да бъде окончателно изгубено. Включете се във второто завладяващо приключение с Роуз!

Авторът

Холи Уеб е родена и израснала в Лондон, където в продължение на няколко години пише за младежки издания, преди да реши да се посвети на перото. Днес тя живее в Рединг със съпруга си, трите си деца и една котка. Нейните романи за Роуз са вдъхновени от детската ѝ страст към историческите четива и искреното ѝ желание котките да могат да говорят.

Холи Уеб - „Роуз и изгубената принцеса“

Облегната на прозореца, загледана в последните изсъхващи листа на глицинията, която пълзеше по стената, Роуз се наслаждаваше на допира на гладкото и хладно стъкло до бузата си и на тишината.
Една бяла глава настойчиво я бутна по ръката и я накара да подскочи. Гус се промъкна в скута й и започна да меси усърдно с лапи престилката й, все едно беше тесто и той бе решен да постигне точната му твърдост.
– Застудява вече – отбеляза той, когато най-сетне приключи и седна. – Мирише ми на сняг.
Роуз премигна учудено.
– Сериозно ли говориш? Още сме октомври. Не е ли рано за сняг?
Гус се намести удобно по гръб и се прозя, показвайки ярко розовия си език и остри като на акула зъби. Коремът му – закръглен, мек и пухкав – беше ограден с изящно увиснали лапи. Роуз се изкушаваше да го погали, но подозираше, че Гус ще я одраска, ако си позволи такава волност.
– Разрешено ти е, ако ти се ще – изпреде котаракът, отваряйки за миг оранжевото си око. – Настроен съм толерантно.
Роуз се ограничи с погалване на една от кадифените лапи с опакото на ръката си и въздъхна.
– Какво има? – попита Гус, този път отваряйки синьото си око само за секунда.
– Нищо, просто съм уморена... – измърмори Роуз.
Гус изсумтя раздразнено и отвори и двете си очи, за да я изгледа с укор.
– Сама си си виновна, с твоя невъзможен инат. Никога няма да разбера защо настояваш да работиш като прислужница, когато се опитваш да бъдеш чирак на магьосник. Трябва да избереш едно от двете.
Роуз не отговори. Гус не го казваше за първи път и днешната умора я накара да се запита дали не беше прав. Той много често се оказваше прав благодарение на естествената си котешка хитрост, подсилена от яка доза магия. И все пак беше странно да те съветва котарак.
– Видя ли! Прав бях – измяука Гус победоносно и се изправи в скута й, като се подпря с предни лапи на стъклото.
Роуз, която до този момент беше гледала с невиждащ поглед през прозореца, се сепна и се вгледа в дърветата в градината на площада. Небето беше избледняло и серпентини от едри снежинки се спускаха бавно надолу.
– Сняг! Вали сняг! – нахлу Фреди в стаята, блъскайки вратата. – Виждате ли? Силен сняг. И няма да се стопи, достатъчно студено е.
Роуз го погледна учудено. Тъмните му очи блестяха от вълнение, бузите му червенееха, като че ли беше тичал по стълбите. За един сняг, на който Роуз не виждаше за какво толкова да се радва. Вярно, че беше красив, но имаше и нещо страшно в него – в падащите снежинки сякаш се криеше някаква ужасяваща неизбежност, която заплашваше, че те ще продължат да падат, каквото и да става, и ще задушат всичко, което се опита да им попречи. Роуз потрепери ядосано. Ама че глупости. Това си беше просто сняг. Нормално за сезона, нищо повече.
– Не се ли радваш? – намръщи се леко Фреди. – Вали сняг! – Лицето му светна – изглежда, не можеше да произнесе думата сняг, без да засияе.
Той притисна длани към прозореца и се втренчи жадно в танцуващите снежни перушинки под недоверчивия поглед на Роуз. Защо се вълнуваше толкова? Сняг валеше всяка година, доколкото й бе известно. За сирачетата в приюта снегът не носеше никакви удоволствия. Той носеше единствено такъв студ в общата им спалня, че те си лягаха със съседчетата, за да треперят заедно. А водата, в която перяха, замръзваше. Когато сирачетата вървяха по снега към църквата, никой не хвърляше снежни топки, само краката им се измърсяваха от кишата, която се просмукваше през кърпените им обуща. В това сигурно е разликата. За Фреди вероятно снегът означаваше бой със снежни топки, возене с шейна и каране на кънки върху красиво замръзнало езеро. И вероятно пиене на какао, като се прибере.
– Изглежда много студено – попари ентусиазма му тя и той поклати глава.
– Ех, Роуз, как можеш да разваляш така удоволствието на хората! – упрекна я Фреди, който не можеше да откъсне очи от снежинките.
Роуз се усмихна. Фреди нямаше никаква представа колко му бе провървяло, колко привилегирован бе от съдбата и това понякога я дразнеше. Ала всъщност вината не бе негова. Просто му се бе паднало да се роди такъв – в семейство, потомствено надарено с магия. И с пари. Също както на нея й се бе паднало да се роди в толкова бедно семейство, че да не могат да я отгледат. А може и да не е имала семейство, нищо не се знаеше. Може майка й да е била самотно момиче, да е намерило някъде стар кош за риба и да е решило да го използва за подслон на бебето, което изоставило в църковния двор. Когато не страдаше от изтощение, Роуз също се чувстваше привилегирована. Бяха я взели от приюта на много по-малка възраст от повечето момичета, за да я обучат като прислужница в лондонския дом на господин Алоишъс Фонтейн, главния магически съветник на кралската хазна. Роуз беше във възторг. Беше си мечтала за това – да намери истинска работа, да не зависи от милостиня, а да си печели хляба. После стана ясно, че и тя е надарена с малко магия и всичко се промени отново. Изглеждаше странно, че двама души с такова различно детство бяха взети да се учат като чираци заедно. Роуз не беше социално равна с Фреди и най-вероятно никога нямаше да стане. Ала тя беше по-добра от него в голяма част от магическите неща. Това също беше трудно да се повярва, защото почти със сигурност означаваше, че поне единият от родителите й е бил магьосник. Откакто господин Фонтейн й го беше обяснил внимателно по време на първия им урок по магьосничество, тя бе започнала да се замисля за родителите си много повече отпреди. Вече знаеше нещо за тях. Или поне за единия от тях. Единственото, което знаеше преди, бе, че може да има нещо общо с рибите. Да получиш в наследство магия беше много по-интересно от това да наследиш риба. Докато беше в приюта, не се беше отдавала на отвлечени мечти за родителите си, както правеха много от приятелките й. Не, много по-добре бе да разчита на себе си, както винаги. Нямаше смисъл да губи време да си блъска главата над това – никога нямаше да намери отговори на въпросите си. Освен ако не успееше да ги открие с магия, разбира се. Една от новите й способности беше да прави картинки по лъскави повърхности. Някои от картинките бяха истински, а други бяха – Роуз не беше сигурна какви. Може би в тях имаше все нещо истинско, иначе не биха й се явили.
Би ли могла да види родителите си? Ако напрегнеше всичките си сили и ако намереше правилното място да ги потърси, щеше ли да й се удаде? И дали изобщо искаше да го направи? Роуз не беше сигурна дали искаше да разбере защо я бяха оставили върху паметника на падналите войни. Току-виж излезе, че не са я харесвали. Или че нещо ужасно им се е случило. Ала колкото повече научаваше за магическата си дарба, толкова по-интригуваща ставаше семейната й история. Когато останеше сама в работилницата на господин Фонтейн, тя все се заглеждаше в огледалата, в сребърните купи, в онзи странен седефен лист... Знаеше, че може да ги види в тези предмети, стига да се решеше да опита.
– Къде ли се бави? Искам да изляза, преди да се мръкне. Имаш ли представа къде е, Роуз? Роуз! – Фреди повиши тон и Роуз се стресна виновно и откъсна очи от хипнотизиращите я снежинки.
– Какво?
– Къде е господин Фонтейн? – попита нетърпеливо Фреди. – Вече е три и двайсет. Къде се бави? Казвай, Роуз, нали в кухнята всичко се знае. Къде е той?
– Беше поканил гостенин от двореца за обяд. Госпожица Мостинг беше откачила, а ние с Бил трябваше да излъскаме среброто вчера. Тя го провери след това. Дори и съдовете, които никога не се използват, като странната чаша с мустаците.
В гласа на Роуз прозвучаха нотки на недоволство. Бил, чиракът лакей и момче за всичко, й беше доверил през първия й ден, че всичко сребърно трябвало да се лъска всяка седмица, но той никога не го правел, само в много специални случаи. Посетителите от двореца, дори да не бяха членове на кралското семейство, очевидно трябваше да се третират като такива, което означаваше, че всичко трябва да блести.
Фреди се замисли.
– Интересно кой ли е? Братовчед ми Рафаел е личен помощник в кралския двор и аз познавам някои от служителите.
Роуз се ококори.
– Братовчед ти работи в двореца! Какво прави личният помощник в кралския двор?
– Това, което никой друг не иска, според Рафаел – изсумтя Фреди. – Но той си пада малко тъпичък. Много е отнесен, а дори не е магьосник. Роднина е по майчина линия.
Роуз не можа да се въздържи да не се разсмее. Ако Фреди смяташе някого за глупак, той би трябвало да е пословично бавно загряващ. Фреди се бе оставил нарочно да падне по стълбищата, за да провери дали може да лети. (Беше успял почти да литне, но все пак си беше щуротия. Беше се оправдавал, че го е направил в духа на научното изследване и че учените трябва да са готови да поемат рискове. Но за Роуз това си беше чиста идиотщина.) И ето че Фреди повдигна интересен въпрос.
– Значи, майка ти не е магьосница, така ли? – полюбопитства тя. – Само баща ти?
– Да – усмихна се Фреди. – Но мама обича магията. Когато я ухажвал, баща ми е накарал рози да пораснат от килима в гостната на баба и дядо, и тя е приела предложението му за женитба веднага. Не че би могла да му устои и без това – побърза да добави той. – Татко има разкошни бакенбарди.
Роуз се заля от смях. Тя си представяше, че бащата на Фреди прилича много на сина си – гладък, дребен и рус – но с разкошни бакенбарди във формата на овнешки пържоли.
– Престани, Роуз. Чувам, че Фонтейн се връща – намръщи се Фреди, докато тя продължаваше да се смее на стола пред прозореца, и поклати неодобрително глава.
Роуз се изправи на стола и пое дълбоко дъх, но не можа да отпъди образа на рошавия Фреди. Най-сетне дръжката на вратата се завъртя, отвлече вниманието й и тя подскочи от вълнение. Направо обожаваше уроците по магия, колкото и да бе уморена, и господин Фонтейн беше обещал да ги научи на истинско заклинание днес. Роуз заби нокти в дланите си. Искаше й се да бъде въздържана като Фреди, който би предпочел да хвърля снежни топки навън, вместо да учи магия, но едва се удържаше на едно място. Осъзна, че долавя миризмата на господин Фонтейн, когато вратата се отваряше. Смесица от дим на пура, много скъп одеколон и в добавка – мощна, смъртоносна, чудесна магия...

Само седмица беше изминала, откакто Роуз, Фреди и разглезената като малка принцеса дъщеря на господин Фонтейн, Изабела, бяха провели бойна операция, за да спасят една от приятелките на Роуз, която бе изчезнала от приюта. Фреди и Роуз не искаха да вземат Изабела, но тя можеше да бъде много убедителна, защото съчетаваше обичайния талант на едно разглезено дете с богатото си магическо наследство. Беше извънредно трудно да й се каже „Не“ и повечето хора не си правеха излишен труд. Мейси беше отвлечена от друга магьосница, зла ненормална жена, която се мъчеше да открие тайната на вечния живот, като пиеше кръвта на деца. Както господин Фонтейн им беше обяснил впоследствие (покрай строгите предупреждения никога повече да не правят подобни безумни глупости, без поне да го предупредят), изследвания от този характер помрачават ума на хората. Магьосниците, които се опитваха да придобият власт над живота и смъртта, изгубваха изцяло разсъдъка си. Пощуряваха за трима, както се изрази господин Фонтейн.
Госпожица Клюнър беше още по-откачена и от това. Беше мръднала дотам, че не се спираше пред извършване на убийство и прерязваше китките на деца, за да им взима кръвта за дяволските си цели. Нямаше дори сърцето да ги убие, без да ги мъчи, а ги държеше в мазето си полуживи, за да ги дои като крави отново и отново, и отново. Беше пила от кръвта на Мейси и на петнайсет други откраднати деца. Готвеше се да го направи и с Роуз, Фреди и Бела, но за щастие, те успяха да избягат, преди тя да ги се заеме с тях с блестящия си сребърен нож.
Роуз беше използвала магията си, за да спаси Мейси и другите, но това й струваше разкриването на тайната й. След като с Фреди се върнаха победоносно вкъщи, следвайки тълпа от парцаливи изгубени деца, тя не можеше да я крие повече. Особено щом Фреди и Гус бяха изплюли камъчето пред господин Фонтейн и той настоя тя да му стане чирак. Беше невероятно преживяване за цели два часа горе в гостната. Господин Фонтейн се съгласи тя да продължи да бъде и прислужница. Роуз не искаше животът й да се промени напълно. През цялото време в приюта беше мечтала да си намери работа и да изкарва парите си, да не живее от подаяния. Не можеше да се откаже от това тъй бързо.
Никой от прислугата не си легна – не можеха, дори да искат, защото гостната беше пълна с откраднати деца и полицията постоянно искаше чай, колкото и да напредваше времето. Госпожица Мостинг, икономката, седеше в стаичката си и правеше списъци на домовете, които биха могли да вземат сирачетата и децата от улицата на работа, а госпожа Джоунс, готвачката, и Сара, прислужницата в кухнята, правеха планини от сандвичи. Госпожица Клюнър беше хранила децата в мазето си, но само като им подхвърляше по два хляба на ден. Първата партида сандвичи, които госпожа Джоунс изпрати на горния етаж, изчезна за секунди, и сега тя си мислеше, че може би ще се наложи да опекат още хляб.
Бил го нямаше. Заедно с ратая в конюшнята бяха изпратени да предадат съобщения на родителите на децата, които бяха откраднати от домовете им. За него нямаше да бъде новост и без това. Той беше видял Роуз в действие, когато бе правила магии, без да иска, и отначало й се беше разсърдил много. Сега обаче й прости, особено след като се оказа, че едно от децата, спасени от нея, беше негов приятел от „Свети Вартоломей“, приюта за сираци, разделен само с една стена от мястото, където Роуз бе живяла. Тя беше спасила Джак и Бил беше готов да бъде по-снизходителен към нея. Сюзан, старшата камериерка, която прекарваше голяма част от времето си (много повече от времето, което прекарваше в работа) да вгорчава живота на Роуз, вдигна поглед към нея, когато влезе в кухнята.
– Реши се, значи, да слезеш долу и да свършиш малко работа, вместо да се мотаеш в краката на хората горе? Бил каза, че си ходила да се биеш с някаква магьосница! – присмя се Сюзан. – Няма начин да не те уволнят. – Тя бе принудена да се включи в правенето на сандвичи и държеше нож за мазане на масло, който размаха към Роуз с блеснали от радостно вълнение очи. Много обичаше да натопява хората.
Роуз се вгледа в нея. Сюзан имаше хубаво, но войнствено лице, което в момента беше разкривено от яд и ревност. За първи път Роуз забеляза, че бръчките на кисела гримаса започваха да се врязват около устата и носа на старшата камериерка.
– Господин Фонтейн ме покани да остана – промърмори тя, извъртайки поглед настрани.
– Роуз, защо се забави толкова? – погледна я загрижено госпожа Джоунс над купчина от скъпоценните й буркани със сладко. – Не дойде за вечеря и ние се притеснихме. Помислих, че може да си се върнала в приюта заради някои хора тука, които не се държат с теб така, както би трябвало.
Готвачката остави бурканите върху кухненската маса и стрелна с поглед Сюзан, която най-спокойно облиза маслото от пръстите си.
– После пък се прибра с господин Фреди и госпожица Изабела! Къде ти е умът, Роуз? Никога не разрешавай на тези странни деца да те изнудват да правиш бог знае какво!
– Не са ме изнудвали... – подхвана Роуз, но спря, защото не знаеше как да обясни. Освен това почувства, че у нея се запали искрица яд, която взе да расте и й пречеше да бъде учтива. Фреди и Бела не бяха странни. Е, добре, може би бяха – всъщност, разбира се, че бяха! Но не повече от нея самата! Кое ли вече може да се нарече нормално, щом едно малко недохранено просяче от приюта за сираци се оказва магьосница?
– Ти си прислужница, скъпа Роуз. – По лицето на госпожа Джоунс се бе изписала тревога и Роуз забрави за моментния си яд. Не искаше госпожа Джоунс да има такъв вид заради нея. Готвачката се беше държала много мило с нея от първия ден. – Не се свързвай с тези деца. Не забравяй, че те могат да ти докарат уволнение само с една дума! Само едно оплакване, Роуз, и после какво ще стане с теб? Бъди внимателна, скъпа. – Бузите на госпожа Джоунс пламтяха от искрено безпокойство.
Госпожица Мостинг се появи на вратата от коридора, който водеше към нейната стая, двора и конюшнята. Сюзан изведнъж се зае пак да маже хляб с масло, а Роуз се огледа наоколо да вземе нещо и да се опита поне да си придаде вид, че работи. Госпожица Мостинг не се страхуваше от магията. Тя имаше много повече вземане-даване с господин Фонтейн в сравнение с останалите от прислугата и винаги бе смятала, че Роуз не е случайно момиче.

неделя, 15 септември 2013 г.

Книга първа от "Кодексът Алера" - Фуриите на Калдерон от Джим Бъчър


Джим Бъчър е индивидуално оригинален. Имам предвид, че не се стреми да пише както другите автори. Напротив, голяма част от писателите на фентъзи се опитват да творят като Джим.
Представете си кралство, в което по-голямата част от хората могат да призовават различни фурии - на водата, на огъня, на дървото, на въздуха и на метала. Те биха били наистина могъщи, нали? От друга страна според законите на природата и естествения подбор хищните създания в това кралство също са надарени с магически сили.
Всичко това е допълнено от неподправеното умение на Бъчър да пише хунористични диалози:
"- Ото - промърмори Алдо. - използвай главата си за нещо различно от закачалка за шапката ти."
Фуриите на Калдерон, Джим Бъчър
Допълнително удоволствие доставя фактът, че Джим се е учил от най-добрия в жанра - Робърт Хауърд. Бъчър е заимствал от Хауърд нещо съвсем малко - по-голямата част от героите в книгата са с латински имена. Все едно четем за една древна, но невероятно магическа Римска империя. Има легиони, кохорти и центурии, но също така има и ветрогони, марати и стадомори. Няма да издавам прекалено много за да не ви лиша от удоволствието сами да разберете какво означават последните няколко думи.
Поканите за дуели (магически или не) са съпроводени с обиди и лични нападки на най-високо ниво:
"Фиделиас се усмихна.
- Позволете да добавя, ваше превъзходителство - каза той на Каликс, - че смърдите като овца, говорите пълни глупости, а от отровата в думите ви по устата ви избива пяна. А също, че червата ви са пожълтели от жлъч като пролетни нарциси."
Интересно е, че фуриите дават на призователите си различни умения. Примерно владетелите на водата могат да лекуват, а тези на въздуха - да подслушват. Също така магьосниците придобиват определена форма на емпатия - способност да долавят чувствата и страховете на хората около тях, а също така и да им внушават такива.
Във "Фуриите на Калдерон" рицарските родове с най-чиста и благородна кръв се наричат Феро, Игнус, Аква, Тера и Фауна.
Освен, че е добър познавач на латинския език в тази книга Джим Бъчър демонстрира, че е човеколюбец и философ:
"- Човекът е в основата на всичко. Нито кралство, нито идеал биха съществували, без хората да вярват в тях. Да го подкрепят. А кралството съществува, за да защитава хората. Струва ми се малко нелогично да жертваш хора, за да защитиш него."

Купете Фуриите на Калдерон тук:
http://colibri.bg/knigi/814/dzhim-bychyr-furiite-na-kalderon

събота, 14 септември 2013 г.

Новият брой на списание "Дракус"


Новият брой на фантастичното списание "Дракус" е вече на пазара. Съдържа само истории на български автори и един разказ от Робърт Хауърд.

вторник, 10 септември 2013 г.

Младостта на магьосника - Евгений Лукин



Колекцията на библиотека „Галактики“ става все по-богата и неустоима – на 16 септември излиза от печат „Младостта на магьосника“, дело на руския чародей на фантастиката Евгений Лукин!

Книгата

СССР отдавна е история, но Русия продължава да се разпада.
Магьосниците от малкото градче Баклужино водят тиха, но упорита борба с противниците си от областния център Суслов и местните политически опоненти – православни комунисти и комсобогомолци. Изграден като цикъл от разкази, романът ни среща с бъдещия президент на независимото Баклужино, младия магьосник Глеб Портнягин, начинаещ в занаята, и неговия наставник, престарелия, но легендарен маг Ефрем Нехорошев.
Какво се случва, когато цинизмът на един обръгнал на всичко безпробуден пияница се сблъска с кипящия ентусиазъм на довчерашен затворник? Който смята, че нищо хубаво, ще остане повече от приятно изненадан.
Използвайки нашироко цялата палитра от похвати на хумористичното фентъзи, авторът ни въвежда в уникалния свят на отвъдното и Астрала. Ще срещнем невероятни топоними и фамилии (авторът се кълне, че всички те са истински), скрити цитати от класиката на научната фантастика и разкази с неочакван край.
Но Евгений Лукин не е самоцелен разказвач на истории, а става дума по-скоро за тъжната усмивка, с която майсторът наблюдава фееричния калейдоскоп на постсоциализма.

Авторът

Евгений Лукин е известен руски писател фантаст. Роден е на 5 март 1950 г. в Оренбург. Син на артисти, той често сменя местожителството, преди да се установи във Волгоград. Свободната мисъл на автора отрано му осигурява реклама: още първата му повест, публикувана в подлистник с продължения, е спряна от печат на средата през 1981 г. Лукин обича да цитира крилатата фраза на Достоевски, че няма нищо по-фантастично от самата действителност. И ни убеждава в това с всеки ред на своята проза, с всеки куплет на уж шегаджийските си песни.

Евгений Лукин - „Младостта на магьосника“

Както се полага на същински интелигент, в дни на безпаричие Аркадий Залуженцев потъваше в мрачни мисли за ограбване на банка. Приблизително със същия успех някой изпечен касоразбивач, останал на сухо, можеше изведнъж да се замисли дали пък да не вземе да защити дисертация.
Между другото, Аркадий така и не успя да защити дисертация. Издъни се с темата. „Алиментарият маразъм в приказен дискурс: креативен фактор за изграждане на национален архетип“. Самото изследване на образа на Иванушка Глупака от ракурса на детското недохранване не срещна никакви възражения, но в заглавието на темата по случайност се вмъкнаха две-три разбираеми думи, което в очите на атестационната комисия граничеше с разгласяване на военнопромишлени тайни.
Над парковите алеи потръпваше листакът. Префърцунена чугунена ограда се диплеше пред тумбестите бели колони на учреждението, на което мислено посегна Аркадий Залуженцев. Впрочем не посягаше вече.
Грешка беше да идва тук. Уби мечтата. Как хубаво, дал воля на въображението, се разправяше в домашни условия със сейфовите архетипи – и колко надменно, недостъпно го гледаше през засуканите чугунени отливки твърдината на банката наяве! Нажаленият Аркадий веднага си спомни, че и бандитският занаят не му е ясен, и духом е плах, и тялом е като хербаризиран скакалец.
За всичко, естествено, бяха виновни родителите му, които от назадничавост или от стиснатост бяха подарили на малкия Аркашка кубчета с букви вместо компютър и бяха изоставили детето насаме с прашната дядова библиотека. Явно не бяха наясно с предупреждението на Лесков, повторено по-късно и от Честъртън, че самостоятелното четене е занимание опасно. Вярно е, че и двамата класици са имали предвид само Библията, но казаното от тях е приложимо към всяка друга книга. Без обяснения от наставник наистина постоянно рискуваш да разбереш всичко така, както си е написано. Поклон, дълбок поклон пред ония, които ни водят към единомислие, тоест към една обща мисъл за всички, ама просто няма как да държиш всички под око. Само за момент затворете очи и си представете в какъв достоен за съжаление вид ще залегне нашето славно минало в главичката на малолетен читател, когото са забравили да предупредят, че „Война и мир“ е патриотично произведение, а Наташа Ростова е положителна героиня!
Пак добре, че повечето подобни екземпляри са обременени с морал и лесно стават плячка на обществото, а не наопаки. Лошият навик да ровят в същината на прочетеното е съсухрил и набръчкал техния мозък. А можеше да е гладък, налят като ябълка…
Пред пейката дефилира дама със слушалки в ушите.
Ето ви диаметрално противоположен пример! Последна дума на техниката – търкаля импулса из двете полукълба и напълно те освобождава от необходимостта да мислиш самостоятелно. Един вид профилактичен масаж, за да не отмират клетките. Удобно нещо, а в наше време – направо необходимо, като се има предвид нарасналата мощност на високоговорителите, в резултат от която всеки първи изпитва натоварване в черепа, сравнимо с това на професионален боксьор в битка за титлата. Какви ти тук мисли!
„Сбърках, че седнах тук – сепна се Аркадий. – Сигурно пред банката има камери за видеонаблюдение…“
– Отвън са само две – полугласно се обади някой до него.
Там, където другите потръпват, Залуженцев примираше. И сега примря. После дръзна да извие поглед и видя, че на другия край на пейката седи и също тайно го поглежда късо постриган як младеж. Трябва да беше се настанил, докато Аркадий гледаше подир дамата със слушалките.
– Какво… имате предвид, извинете? – заекна хванатият натясно злоумишленик.
– Очи различни, това имам предвид – поясни неочакваният съсед. – Две са на входа. Но наблюдават само тротоара отпред…
След тия убийствени думи Аркадий изгуби контрол над собственото си лице. Субекти с подобни физиономии трябва незабавно да бъдат заключвани с белезници. Проникването на събеседника в мисълта му по-скоро ужаси, отколкото учуди Залуженцев: младият мъж явно имаше връзка с органите за сигурност, а е знайно, че от тях всичко може да се очаква. Както повечето културни хора, Аркадий с негодувание отхвърляше битовите суеверия, но пламенно и безусловно вярваше в инферналната същност на спецслужбите.
– Ама вие… надявам се… не сте решили…– нервно се захили изобличеният, – че бих си мислил реално…
Младежът стана, но само за да се премести по-близо.
– Въздух ли засмукахме? – съпричастно попита той.
На Аркадий наистина не му достигаше въздух, беше сигурен, че ей сега иззад тъмнозелените гъсти храсталаци от двете страни на алеята ще наизлязат още неколцина набити момчета с издадени напред брадички и ще започне задържането под стража…
– А падаш ли си заедно да извъртим една далавера? – едва стигна до слуха му следващият интимно зададен въпрос.
Отговорът се забави. Отстрани изглеждаше, сякаш Аркадий Залуженцев сериозно обмисля направеното предложение. Всъщност то просто отказваше да се побере в акъла му. Но най-сетне се побра.
– Не – побърза да отрече той. – Аз… такова… съм вълк единак, аз… Освен това, да ви кажа честно – излъга той, – банките не са ми по специалността…
Или не излъга? Май не можеше да се нарече лъжа…
Във всеки случай беше дяволски поласкан. Бяха го взели за свой!
Младежът го изгледа изумен.
– Ей, чш, единака! – сряза го той. – Да не са ти гръмнали бушоните? – намръщи се, помълча известно време. – Така, чувай сега… Трябва да се отвори един скришник… извън града е.
– Чий скришник? – угоднически попита засраменият от отпора Залуженцев.
– Балиго чий е! Засега ничий.
– За ценност ли става дума?…
– Нее… Нещо дребно. Не е предвидено в закона…
Май беше калесване за „черна археология“. Впрочем търсенето на съкровища беше втората му фикс-идея по време на безпаричие. Веднъж даже беше се опитал да овладее азбуката на търсенето на вода с чатали, макар че предпочиташе по-наукообразни термини като биолокация и радиестезия. Работата, естествено, не излезе на добър край: според самоучителя трябваше първо да се прочисти муладхара чакрата чрез ритмично всмукване на ануса в тялото. От вълнение се престара, та се наложи да потърси проктолог.
– А сам не можете ли?
– Не мога. Трябва ми втори човек. Кихам стотарка в зелено.
– А, извинявайте, в какво ще се…
– Копане.
– Много ли? – деловито уточни Аркадий.
– Не повече от аршин. Там поне десет пъти е копано.
– Хм… – усъмни се вербуваният. – Копали са десет пъти и не са стигнали до скришника?
– Защото са копали без мен – сухо поясни странният младеж.
– Прощавайте – усети се Аркадий. – А с кого приказвам всъщност? Самостоятелен играч ли сте, или работите за някого?
Събеседникът го огледа с тайнствен и многозначителен поглед. А може би просто се чудеше на кой от въпросите да отговори.
– За един магьосник – пророни накрая с достойнство.
Умърлушеното мълчание продължи една-две секунди.
– Ъъ… Имате предвид екстрасенс?
– Може и така да го кажеш…
Поне се изясни мътната работа с четенето на мисли! Аркадий Залуженцев си пое дъх. Честно казано, не си падаше по магьосници, гледачки и прочее нигроманти, подозираше ги, че са изпечени мошеници, макар че под натиска на общественото мнение признаваше с половин уста, че понякога и сред тях се срещат истински самородни таланти.
– Ами… отдавна ли?
– Отскоро.
– Тогава имам още един въпрос – решително изрече Аркадий. – Нали се сещате, като копач… не съм кой знае какво. Но вие се обърнахте тъкмо към мен. Просто хванахте първия срещнат или…
Младият мъж се усмихна.
– Или – каза той приятелски. – Не ми върши работа кой да е…

Животът на Глеб Портнягин се беше подредил така, че той от малък се изучи на древното изкуство да лъже без лъжи. На пръв поглед нищо трудно. Основното правило е да се отговаря честно и открито, но само за онова, за което са те попитали, без да добавяш нищичко отгоре. Така събеседникът неизбежно започва да лъже сам себе си със собствените си въпроси.
Висшият пилотаж на тая диалектика е изложен в трета глава на книга Битие, където изкусителят лъже чрез истината, а Творецът изрича истината във вид на лъжи.
Като нарече себе си представител на магьосник, Глеб Портнягин не се отклони от истината дори на косъм. Наистина беше ходил сутринта да се цани за ученик на самия Ефрем Нехорошев и преживя нещо покъртително – тъкмо се изкачи между четвъртия и петия етаж, когато видя, че от нужната му врата изнасят някого на носилка с краката напред и покрит със зебло.
„Закъснях!“ – прониза го жал.
Впрочем носачите не приличаха много-много на погребални агенти, едни бяха с лабораторни халати, други – с костюми и вратовръзки. При това за отбелязване беше, че муцуните им бяха леко ошашавени. По едно време зеблото леко се смъкна и пред очите на втрещения Глеб лъснаха хромирани стъпала. От жилището на магьосника изнасяха истински робот. Я гледай ти!
Портнягин се залепи за стената и пусна тъжната процесия да мине. После изтича по стълбите, потропа на открехнатата врата и без да дочака отговор, се престраши да влезе. Старият вещер Ефрем Нехорошев по халат и чехли се беше прегърбил на табуретка до масата.
– Ама че многознайковци, да ме прощава Господ! – избъбри той ядосан, без ни най-малко да се учуди от появата на непознат младеж.
– Какво е станало? – не разбра посетителят.
– Умните му кратуни измислили три закона на роботиката – възвести престарелият чародей, клатейки съкрушено рошавата си глава. – И на всичкото отгоре се чудят сега защо не работи…
– Три закона на кое?
– На мен да оставеха, още за първия закон щях да ги разгоня дисциплинарно тия очиларки! – взе да се ядосва още повече вещерът. – Чуй само: роботът няма право да причини вреда на човек или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда, моля ти се! Ха сега го виж: излезе оня ми ти робот на площада, а там спецчастите размахват палки и разпръскват неразрешен митинг. Ами че нали веднага ще му изпуши мозъкът на робота…
– Като едното нищо – примигна Глеб.
– А вторият закон е още по-смахнат: роботът е длъжен да се подчинява на човека, освен ако (чуй ги само!) това не противоречи на първия закон… А? Ега ти! И как я чакаш да заработи тая железария, след като всяка заповед е във вреда я за ближния, я за самия човек!
– А да речем, да изкопае яма? – подкачи го Глеб.
– Кому? – начумерено уточни старецът.
Глеб го изгледа с уважение.
– Добре, третият закон?
– Третият как да е… – принуди се да признае магьосникът. – Роботът трябва да се грижи за собствената си безопасност. Ама какво от това? Първите два закона няма как да се прескочат… Да бяха втъкнали направо гранатомет в тия техни закони!
– И ти какво им препоръча? – използва случая да мине на „ти“ Портнягин.
– Я марш под леглото! – сурово смръщи бухнали вежди домакинът срещу някого, който пълзешком дебнеше да се вкопчи в пришълеца. – Че като те!…– изчака невидимото да се върне под кревата и пак изви очи към Глеб. – Какво да препоръчам, то няма много за препоръчване. Както ние спазваме законите, така и роботите да ги спазват… Че инак… – той се сепна и пак се навъси. – Чакай, чакай! Ти кой си?
– Ами… дойдох…– обясни Глеб, доколкото можа.
– И що щеш? Магия за събиране, за раздяла?
Не ставаше ясно махмурлия ли е вещерът, или винаги си е такъв.
Глеб накратко обясни целта на визитата си.
– Ученик? – Ефрем Нехорошев чак изписка от изумление. – Мой ученик? Не е ли малко нахално, а?
– Чрез нахалство към прогрес – предизвикателно се съгласи с него Глеб. – Що не? Ти само загубеняците ли учиш на магии?
Разстроен от дръзкия отговор, вълшебникът почеса бухнала вежда, поразмисли унило и кимна към другата табуретка. Един вид: хубаво де, сядай. Какво да те прави човек.
Разхвърленото стайче миришеше опияняващо на сено. Миризмата идваше от ъгъла, където на полъха от вентилатор съхнеха връзки треви. Набиваха се на очи наблъсканите по саморъчно направени рафтове вехти гръбчета на древни книги, а от мебелите – мъшасал зловещ дръвник, на който явно му липсваше нещо. Глеб се озърна. Никъде не забеляза ръждясала палаческа брадва, затова пък обърна внимание, че вентилаторът няма кабел, а май му липсва и моторът.
– И защо реши да ставаш магьосник? – заяде се домакинът. – Мислиш си, че ще го удариш на сладък живот ли? Няма да е сладък, човече. Като каторга ще ти се стори… – млъкна и огледа кандидата. – Аха… – проточи с разбиране. – Ясна е работата. По кой параграф са те окошарили, викаш?
Глеб без думи извади и му подаде свидетелството за предсрочно освобождаване. Личеше си, че спецификата на документа ни най-малко не смущава стария чародей. Мнозина от най-прочутите магове са започвали кариерата си като правонарушители. Нищо чудно: който престъпва обществените закони, едва ли ще робува на природните. Самите магьосници, естествено, за нищо на света не биха се съгласили с това – напротив, те тържествено ще се кълнат, че действат в пълен синхрон със световния ред… С една дума, ще повтарят приблизително същото, което са приказвали пред съда, апелирайки за снизхождение.
– Хубаво – разочарова се магьосникът и му върна свидетелството. – Значи ще трябва да се правя на инкзаментатор – умишлено изопачи той засуканата чуждица.
– Ще ме изпитваш ли? – наостри уши Глеб.
– А ти как я мислеше? При мен ученик не се става лесно, братко мой. Слушай сега, има един скришник извън града… Няма да ти кажа къде е, ще го прочетеш в документа. Ма не на глас, ей!
– И защо толкова тайно?
– Затова тайно, че може да те подслушат. И имането веднага ще хлътне на аршин в земята! А който те е чул, ще каже на друг – хайде още аршин… Разбра ли хитрината?
– Ъхъ – светна му на Глеб. – Копаеш, копаеш, нищо не намираш, после върви доказвай, че не си се раздрънкал.
Старият магьосник Ефрем Нехорошев дълго и внимателно изгледа момъка.
– Не, ти няма да се раздрънкаш – рече той, сякаш мислеше на глас. – Само че с тоя скришник има още една пречка…

Портнягин слизаше по стълбите, потънал в размисли. Тоя старец май иска да се отърве от него. Както казвал оня цар в детските книжки: „Иди незнайно къде, донеси ми незнайно какво.“ Макар че тъкмо тоя каприз на приказния самодържец изобщо нямаше да затрудни Глеб. Още от най-крехка детска възраст той се чудеше защо юнаците, получили такава задача, се юркаха накрай света да търсят всевъзможни чудеса. Донеси му някаква дребна финтифлюшка, пък нека царят господар си троши главата да отгатне какво криеш в ръката зад гърба си. Чиста работа!
В градския парк кандидатът седна на пейка, разгърна листчето, наречено от магьосника документ, и най-внимателно го препрочете. Скришникът бил скътан недалеч от мястото, където Чумахлинка се вливаше във Врачка река. Земите наоколо открай време се смятаха за гибелни и аномални. Там бяха изчезнали две експедиции археолози, а през 1991-ва, ако не лъжеха хората, потоп бе отнесъл цяла махала. До ден днешен по дъното на езерото се привиждали червени знамена и се причувало хорово пеене. Отрасъл с баба си, Глеб от дете беше натъпкан до козирката с ужасии, свързани с ония краища. Тя най-строго му забраняваше да си играе из Магишко, така че, естествено, гибелната местност му беше позната надлъж и нашир до последното камъче.
Шантава могила… Никаква Шантава могила нямаше там! Или пък едно време да са я казвали така, пък после да са я преименували? Добре де, няма значение, могилата ще я намерим по документа, ама скришника какво ще го правим? Условията, поставени от дъртия пръч, бяха елементарни като трите закона на роботиката и точно като тях – неизпълними.
Еньовден беше миналата седмица, тоест вариантът с папратовия цвят отпадаше. Няма да чака следващия Еньовден я! Вторият вариант, ако се вярва на магьосника, си беше живо самоубийство. Третият водеше право в прегръдките на един от най-неприятните параграфи в Наказателния кодекс, да не говорим за неизбежните угризения на съвестта. Някой седна на другия край на пейката. Портнягин за всеки случай прибра документа в джоба си, недоволно погледна неканения съсед, но го обзе любопитство. Беше забележителна личност, тънка, да не кажем крехка, и тая личност бълнуваше наяве. Новодошлият изобщо не забеляза присъствието на Глеб, отнесеният му поглед прониза натруфената чугунена ограда и загали тумбестите колони на банката. Бузите му хлътнаха, кожата му се опъна на скулите.
Самият живот както винаги подсказа на Портнягин търсеното решение. Оставаше само да се увери, че до него е седнал тъкмо онзи, който му трябва.

понеделник, 9 септември 2013 г.

Принцът на тръните - Марк Лорънс


Класическо фентъзи с привкус на поезия. Ретроспекция, която не само прави сюжета по-загадъчен, но и по-изискан, а също така по-наситен с действие. Фентъзи, което постепенно преминава в "сайънс фентъзи". Преди да си кажете, че вероятно става въпрос за нова книга на Роджър Зелазни бих желал да ви представя "Принцът на тръните" от Марк Лорънс:
"Нещо остро, което загрозява меките думи, които имах преди. Не мисля, че се е появило в деня, когато хората на граф Ренар убиха майка ми. Не, мисля, че те само извадиха бръснача от калъфа му. Част от мен копнееше да се предаде, да приеме дара, който ми предлагаше Лундист.
Изрязах тази част от душата си. За добро или за зло, в онзи ден тя умря."
Принц Йорг Анкрат е на девет години, когато убиват майка му и брат му пред очите му. От този ден нещо става с неговия разум. Ценностната му система се променя, или по-скоро напълно изчезва. Смъртта на хората, познати или непознати е по-скоро равна на загубата на фигура при партия шах. Принц Йорг се чувства добре ако убие някой. С повод или без. Анкрат е твърдо решен да отмъсти дори да преплува океани от кръв. Които той сам е създал с помощта на меча и кинжала си.
Принцът на тръните е на тринайсет години, когато оглавява цяла банда от закоравели разбойници и убийци. Иска да стане крал щом навърши петнайсет.
Тази книга донякъде ми напомни "Залезът на Земята" от Джак Ванс. Красиво фентъзи изпъстрено с изречения наподобяващи бял стих. И все пак в него има частица наука. Тя е по-скоро като светлосянка, която се размива зад контурите на основните силуети в картината. Отблясък от далечни времена.
Принц Йорг Анкрат е зловещ не само в мислите, но и в делата си:
"- След това епископът запя друга песен. - продължих. - Всъщност след всеки нов пирон запяваше нова песен. След известно време стана съвсем различен човек. Много е интересно, че с пирони можеш буквално да разпаднеш един човек на съставните му части...
Точно тогава "измагьосах" един пирон в пръстите си. Ръждив и десетина сантиметра дълъг. Рентон се напика."
Мисля, че голямо влияние при написването на "Принцът на тръните" са оказали произведенията "Замъкът на лорд Валънтайн" и "Нощни криле" от Робърт Силвърбърг.
Стилът на Марк Лорънс е чист и прям. Бих сравнил неговата книга с "Братството на талисмана" от Клифърд Саймък, но само като език. Има и съвсем леки прилики в сюжета, но да си кажем правичката Лорънс е пълна противоположност на пацифистично настроения Саймък:
"- Не е достатъчно, лорд Винсент. Не е достатъчно, и толкоз! - Бутнах го силно и той се катурна през ръба. Дори не извика. Поне плясък да бяхме чули, ама не."
Приятно впечатление ми направи, че в началото на всяка глава е описан един от героите в романа. По неимоверно гротескно-хумористичен начин:
"Някои казват, че Кент Червения имал черно сърце. Може и да е вярно, но всеки, който го е виждал как надвива шестчленен патрул с брадвичка и нож, ще ви каже, че Кент Червения има душа на творец."
Принцът на тръните е книга първа от трилогията за Разделената империя.

Купете романа тук:
http://www.bard.bg/book/?id=1669

събота, 7 септември 2013 г.

Вакантен пост - Дж. К. Роулинг


Чел съм литературния натурализъм на Стивън Крейн. В хумористичните разкази на О'Хенри също има социална тематика. Досега обаче не бях чел роман за обществения живот в провиницална Англия, чието действие да се развива в наши дни.
Джоан Роулинг е безкомпромисна във "Вакантен пост" по отношение на изковаването на нови думи. Предполагам, че не е нужно да разяснявам какво значи "подпичкосвам". Може би обаче ще ви бъде интересно да узнаете, че "Преди малко ми текстна" означава "Преди малко получих смс от нея/него".
Говори се, че Дж. К. Роулинг притежава състояние на обща стойност от един милиард долара. Не съм проверявал тези слухове, но със сигурност е по-богата от Стефани Майър. Не само финансово. Но и като стил:
"- Отде да знам. Но който и да е, е един отвратителен страхливец. Всеки човек си има тайни, които би желал да крие. Какво ще стане ако и баща ти публикува в интернет онова, което знае за другите хора?"
Лейди Джоан доста точно описва нравите и манталитета в малкото градче Пагфърд.
Има няколко общи правила за малките градчета. Всеки се стреми да се представи за колкото е възможно по-морален и порядъчен. Всеки зорко наблюдава останалите да не би да вършат нещо нередно. Всеки се стреми да пуска колкото може повече злобни и лъжливи слухове за хората, които счита за неприятни. Роулинг описва всички тези неща по възможно най-реалния начин:
"Хауърд беше успял да забрави какво удоволствие бе изпитал от обвиненията против Саймън Прайс и как изобщо не му беше хрумнало да ги свали, преди да му се обади жената на Прайс."
Героите на Дж. К. Роулинг са толкова реални, че правят секс навсякъде:
"А Фатс си мислеше, че ще развие случката в смешен разказ за Андрю: как се напушил, как накофражил Кристъл и как после го обзела параноята и имал чувството, че някой ги наблюдава, а като излазили навън, насмалко да се спънат в гроба на стария Бари Феърбрадър. Но все още не му беше смешно - поне засега."
Много е вероятно Дж. К. да се е учила от английския писател Питър Строб в описването на подобни сцени.
Друго, което ми хареса във "Вакантен пост" е как по-голямата част от героите разговарят любезно и се усмихват, докато си представят как събеседника го блъска кола, или получава инфаркт. Това е доста близо до реалния живот. Всички ние понякога разговаряме с хора, към които изпитваме сериозна неприязън.
Роулинг също така описва доста свободно скесуалните фантазии и на мъжете и на жените. По мое мнение дамите в книгата водят по точки. Една от присъстващите е на погребение, когато започва да си представя как прави секс с един от мъжете присъстващи в църквата.
Подобно на истинския живот, колкото по-ерудиран е някой, толкова по-малко псувни и вулгаризми използва. Не всички герои във "Вакантен пост" обаче са интелектуалци. И въпреки това в думите им има мъничко философия, присъща само на тях:
"- Точно така. - каза Фатс. - Ебането и смъртта. И нищо друго, нали? Ебане и смърт. Това е то - животът.
- Да се мъчиш да наебеш нещо и да се мъчиш да не умреш."

Купете Вакантен пост тук:
http://colibri.bg/resultsb.php?book=726


вторник, 3 септември 2013 г.

Фуриите на Калдерон - Джим Бъчър


Очаквайте на 9 септември книга първа от „Кодексът Алера“ – една от най-внушителните съвременни фентъзи серии, подписана от ексцентричния Джим Бъчър!

Книгата
Жителите на отдалечената долина Калдерон живеят в единение с природата. Чрез фуриите, които призовават, те черпят сили от стихиите й – въздух, огън, вода или дърво – и с тяхна помощ се справят с трудностите на живота във фермите... всички, с изключение на Тави. Макар и достигнал възрастта, той все още не е открил нито една фурия.
Над Калдерон надвисват черни облаци, но не фуриите на бурята са най-сериозната опасност, пред която трябва да се изправят хората от долината, когато пътят им се преплита с този на Курсор Амара – току-що издържала последния си изпит от Академията на Алера.
Предателство и отдавна забравен враг заплашват съществуването на цялото човешко царство. Властта се изплъзва от ръцете на Първия лорд на Алера и неговата последна надежда са млад и неопитен Курсор, момче без нито една фурия и откъснат от подкрепленията легион.


Авторът
Джим Бъчър е изключително популярен писател често заемал първото място в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Известен е с поредиците си съвременно фентъзи „Досиетата на Дрезден“ и класическо фентъзи „Кодекс Алера“. По „Досиетата на Дрезден“ е създаден едноименен тв сериал (с продуцент Никълъс Кейдж).
Джим Бъчър е роден на 26 октомври 1971. Освен с писане се занимава от дълги години с бойни изкуства. Живее в родния си град Индипендънс, Мисури заедно с жена си Шенън, сина си и кучето пазач Ф. Д. М. Бъчър.

Джим Бъчър „Фуриите на Калдерон“

Амара седеше на полюшващия се гръб на стария гаргант и докато яздеше, прехвърляше наум плана си. Утринното слънце я обливаше с лъчите си, изтикваше студа от мразовития, мъглив въздух и сгряваше тъмната вълна на полата й. Осите на каруцата скърцаха и стенеха под тежестта на товара зад гърба й. Робският нашийник, който носеше, беше започнал да прежуля кожата й и тя се зарече, че занапред ще го носи няколко дни преди мисия, за да свикне.
Ако оцелее след тази, естествено.
По гръбнака й пробяга нервна тръпка и напиращият страх скова напрегнатите й рамене. Пое дълбоко въздух, издиша и притвори очи. Пропъди всяка мисъл от главата си и се съсредоточи върху онова, което долавяха сетивата й: слънцето по лицето, люлеенето на ръбестия гръб на добичето в такт с широките му крачки и скърцането на осите на каруцата.
– Тревожиш ли се? – попита мъжът, който вървеше до гарганта.
В ръката му се полюшваше остен, но през целия път досега не го беше използвал нито веднъж. Успяваше да управлява добичето единствено чрез юздите на оглавника, въпреки че главата му едва стигаше до покритите с кафява козина хълбоци на гигантския вол. Носеше най-обикновени дрехи, като онези, с които ходеха пътуващите търговци: кафяви, прилепнали по краката панталони, груби сандали и дебело, зелено, ръчно тъкано вълнено елече върху ризата си. Имаше опърпано зелено наметало без никаква украса или бродерия, но откакто слънцето се беше издигнало достатъчно високо на небето, то висеше преметнато през рамото му.
– Не – излъга Амара, отвори очи и зарея поглед напред.
– Лъжкиня – изсмя се тихо Фиделиас. – Планът ти не е глупав. Може и да проработи. Амара хвърли предпазлив поглед на учителя си:
– Имаш друго предложение ли?
– За финалния ти изпит? – попита Фиделиас. – Как не. Не бих си и помислил дори, академ. Това само би омаловажило представянето ти.
– Тогава смяташ, че има още нещо, което трябва да знам, така ли? – облиза нервно устни Амара.
Фиделиас я изгледа простодушно.
– Имам няколко въпроса.
– Въпроси, сега? Съвсем скоро ще пристигнем.
– Мога да ти ги задам, след като пристигнем, щом предпочиташ.
– Ако не беше мой патрисерус, щях да те смятам за направо непоносим – въздъхна Амара.
– Много мило от твоя страна. Напреднала си значително от първите ти месеци в Академията. Колко изненадана беше тогава, като разбра, че Курсорите не само разнасят послания.
– Знаеш, че мразя тази история, но продължаваш да я разказваш.
– Не – усмихна се широко Фиделиас. – Продължавам да я разказвам, защото знам, че я мразиш.
– Ето затова според мен Курсорът Легат не спира да те изпраща на мисии, за да те държи настрана – погледна го закачливо Амара.
– Това е част от чара ми – съгласи се Фиделиас. – И така. Първото ми притеснение…
– Въпрос – поправи го Амара.
– Въпрос… – съгласи се отново той – е за измислената ни история.
– Не разбирам въпроса. Армиите се нуждаят от желязо. Ти си контрабандист на руда, а аз съм твоя робиня. Чул си, че насам има пазар за стоката ти, и си дошъл да видиш какво можеш да изкараш от нея.
– Аха – каза Фиделиас. – А какво да отговоря, когато ме попитат откъде я имам тази руда? Такава стока не се намира под път и над път.
– Ти си Курсор Калидус. Изобретателен човек си. Все ще измислиш нещо.
– Ако не друго, поне си се научила да прехвърляш отговорности – подсмихна се Фиделиас. – Хубаво, стигаме до този изменнически легион с безценната ни руда. – Той кимна през рамо към скърцащата каруца. – Какво ще ги спре просто да ни я вземат, вместо да я купуват?
– Ти си само предвестник на цяла верига от контрабандисти и представляваш множество интереси в търговията с руда. Пътуването ти се наблюдава и ако се увенчае с успех, след теб ще дойдат други, с още стока.
– Точно тази част от историята не ми е ясна – каза Фиделиас с невинно изражение на лицето. – Ако слуховете излязат верни и това наистина е легион от изменници под командването на Върховен лорд, който се готви да свали Короната, не мислиш ли, че той ще е готов на всичко, за да не се разчуе и дума за съществуването на легиона му? Каква да е дума – добра, лоша?
– Да – отвърна Амара и го изгледа отгоре. – Което е изцяло в наша полза. Виж сега, ако не се върнеш от тази малка разходка, съществуването на лагера им ще се разчуе из цяла Алера.
– Неизбежно е, вярно, по един или друг начин ще се разчуе. Не можеш да държиш дълго в тайна цял един легион.
– Така имаме най-висок шанс – каза Амара. – Сещаш ли се за нещо по-добро?
– Промъкваме се, призоваваме стихиите си и с помощта на фурии се вмъкваме в лагера, сдобиваме се с доказателства и си плюем на петите, все едно враните са ни погнали.
– О, обмислих подобен план – каза Амара, – но реших, че е прекалено глупав и предвидим.
– Но именно простотата е най-значителното му предимство – отбеляза Фиделиас. – Сдобиваме се с информация, поднасяме доказателство на Короната и оставяме Първия лорд да организира мащабна кампания срещу изменниците.
– О, да, това е далече по-просто. Веднъж разбрал, че е открит от Курсорите, който и да командва този лагер, просто ще изчезне и ще премести легиона си другаде. Короната просто ще пръсне на вятъра пари, усилия и човешки животи, за да го търси, но дори и след като го открие, човекът, способен да поддържа такава армия, може просто да се измъкне отново.
Фиделиас я погледна и подсвирна.
– Значи, искаш да се промъкнеш и излезеш от лагера незабелязана, да съобщиш на Короната – а после какво?
– Ще поведем няколко кохорти рицари Аери и ще ги смажем на място – отвърна Амара. – Ще вземем пленници, ще ги накараме да свидетелстват срещу онзи, който ги поддържа, и ще приключим случая тук, на място, веднъж завинаги.
– Амбициозно намерение – отбеляза Фиделиас. – Много амбициозно. И опасно. Ако ни настигнат, ще ни убият. Логично е да предполагаме, че и те имат рицари, а също, че ще си отварят очите за появата на някой Курсор.
– Ето защо не трябва да ни хващат. Преструваме се на бедния, алчен контрабандист и неговата робиня, пазарим се за най-добрата цена, която можем да им отмъкнем, и си тръгваме.
– И задържаме парите – намръщи се Фиделиас. – По принцип не възразявам срещу никоя мисия, която може да ми донесе печалба, но, Амара, прекалено много неща може да се объркат.
– Не сме ли ние вестоносците на Първия лорд? Неговите очи и уши?
– Ако обичаш, не ми цитирай Кодекса – тросна се Фиделиас. – Курсор съм, отпреди майка ти и баща ти да призоват първите си фурии. Не си мисли, че си по-умна от мен, само защото си любимка на Първия лорд.
– Мислиш, че мисията не си заслужава риска ли?
– Мисля, че има още много неща, които не знаеш – отвърна Фиделиас и на Амара й се стори, че сега той изглеждаше по-стар от преди. И разтревожен също. – Нека аз се справя с това, Амара. Сам ще вляза. Ти остани тук, а аз ще те взема на връщане. Няма нужда да рискуваме и двамата.
– Не – каза тя. – Първо, това е моята мисия. Второ, ще си прекалено зает да играеш ролята си. А аз ще мога да наблюдавам, особено оттук. – Тя плесна широкия гръб на гарганта и добичето й отвърна с пръхтене и облаче прах от ноздрите. – Също така ще мога да пазя гърба ни. Ако преценя, че се готвят да ни нападнат, ще успеем да се измъкнем.
– А аз си мислех, че просто ще се преструваме на пътуващи търговци– промърмори Фиделиас. – Че ще приближим по тъмно и ще се вмъкнем незабелязано в лагера.
– Когато няма други пътници и със сигурност ще предизвикаме подозрения?
– Е, добре – въздъхна дълбоко той. – Добре. Ще го направим, както ти искаш. Но да знаеш, че си залагаш главата на враните.
Стомахът на Амара за пореден път се сви и тя притисна ръка към него, в опит да прогони страха. Не успя.
– Не – отвърна тя. – Залагам главите и на двама ни.
Въпреки мудната си походка, с всяка крачка гаргантът изминаваше разстоянието на няколко човешки. Масивните му, завършващи с дебели нокти крака с лекота изминаваха мили разстояние, въпреки че през цялото време не спираше да оголва храсталака и дърветата покрай пътя, като така трупаше тлъстини по хълбоците си. Оставено без контрол, гърбатото добиче просто щеше да броди из гъстите шубраци да пасе на воля, но Фиделиас го водеше с умела и сигурна ръка по пътя и подтичваше с бърза стъпка покрай него.
Още миля, според Амара, и щяха да достигнат предните постове на лагера на изменниците. Тя опита да се съсредоточи върху ролята си – отегчена, полузаспала и изтощена от дългия път робиня, – но едва успяваше да се противопостави на напрежението и тревогата, които напираха да я смажат с тежестта си. Какво, ако лагерът на легиона се окажеше просто слух и цялата й разузнаваческа мисия, така старателно планирана, се окажеше една скъпо струваща загуба на време? Ще се разочарова ли от нея Първият лорд? Ами другите Курсори? Подобен колосален гаф ще е доста жалка първа крачка в кариерата й след излизане от Академията.
Напрежението й се усили, усети го като железен обръч, стиснал раменете и гърба й, и главата й започна да пулсира от ярките лъчи на слънцето. Бяха ли объркали къде да завият? Пътят, който следваха, беше прекалено отъпкан за изоставена пътека в гората, но можеше и да греши. Не трябваше ли вече да виждат дима от огньовете на лагера? Не трябваше ли вече да са чули нещо, ако бяха така близо, както предполагаше?
Тъкмо се канеше да се наведе към Фиделиас за съвет, когато на не повече от десетина крачки отпред, под сянката на едно дърво изникна фигурата на човек. Мъжът носеше тъмна туника, прилепнали по краката панталони и лъскави нагръдник и шлем. Появи се без всякакво предупреждение, без никакво движение – безсъмнено умел призовател на горски фурии. Беше истински гигант, почти седем фута висок, и носеше тежко острие. Вдигна облечена в ръкавица длан и гласът му прозвуча отегчено и сдържано:
– Стой.
Фиделиас цъкна с език на гарганта, който забави крачка и след няколко стъпки спря. Каруцата проскърца и спря под тежестта на рудата.
– Добро утро, господарю – провикна се Фиделиас. Гласът му потрепери нервно, докато изричаше раболепния си поздрав. – Как сте в това прекрасно есенно утро?
– Сбъркал си пътя – отвърна му гигантът. Говореше монотонно и в тона му се прокрадна сънлива нотка, но дланта му се отпусна върху дръжката на оръжието. – Тези земи не са безопасни за търговци. Обръщай.
– Да, господарю, разбира се, господарю – усмихна се глуповато Фиделиас. – Но аз съм просто един пътуващ търговец, тръгнал със стоката си и надеждата, че тук ще намеря пазар за нея. Не търся неприятности, добри ми господарю, само възможност да си възвърна малко от загубите, които претърпях. Колко жалко, че в такъв неподходящ момент идвам с тази чудесна… – Фиделиас извъртя очи към небето и провлачи крак в прахта на пътя. – Желязна руда. – Той се усмихна лукаво на войника. – Но както кажете, добри ми господарю. Тръгвам си.
– Чакай, търговецо – пристъпи напред войникът.
– Господарю? – погледна към него Фиделиас. – Дали пък не бихте искали да я купите?
Гигантът сви рамене. Спря на няколко крачки от Фиделиас и попита:
– Колко руда караш?
– Почти тон, добри ми господарю. Сам виждате, гаргантът ми направо изнемогва.
Войникът изсумтя и погледът му се премести от добичето върху Амара.
– Коя е тя?
– Робинята ми, добри господарю– отвърна Фиделиас с писклив угоднически глас. – Ако ви се нрави, тя също е за продан. Работлива е и я бива в тъкането и готвенето, но още повече я бива в това, да направи нощта на един мъж незабравима. За два лъва я давам, много изгодна сделка.
– Твоята работливка язди, а ти ходиш пеш, а, търговецо – изсумтя гигантът. – Щеше да е по-разумно от твоя страна да беше пътувал сам. – Той подсмръкна. – Кльощава е като хлапе. Хващай добичето и ме последвай.
– Ще купувате ли, господарю?
Войникът го изгледа и каза:
– Не казах да приказваш, търговецо. Тръгвай с мен.
Фиделиас зяпна войника и преглътна мъчително, почти звучно.
– Дадено, дадено, господарю. Ще съм само на крачка-две зад вас. Хайде, старче.
Той хвана с трепереща ръка юздите на гарганта и го поведе напред.
Войникът изсумтя, обърна се и тръгна обратно по пътя. Изсвири пронизително и от сенките от двете страни на пътя, също толкова безшумно и ненадейно като него, изникнаха дузина въоръжени с лъкове мъже.
– Дръж хората тук, докато не се върна – каза гигантът. – Не пускайте никой да минава.
– Да, господине – отвърна един от хората.
Амара го огледа внимателно. Всичките мъже бяха облечени еднакво: черни туники и панталони и къси връхни дрехи в тъмнозелено и кафяво. Този, също както и гигантът, носеше златен пояс. Амара огледа внимателно останалите, никой друг не носеше пояс – само те двамата. Рицари? Възможно. Един от двамата имаше доста силни дървесни фурии, реши тя, няма как иначе да скрие толкова много хора и така добре.
„Враните да го изкълват – помисли си Амара. – Ами ако се окаже, че този легион разполага с цял контингент от рицари? И с толкова силни фурии ще са заплаха за всеки един град в Алера.“
Това можеше да означава само едно, този легион имаше силна подкрепа. Всеки, достигнал такава мощ в изкуството за призоваване на фурии, че да стане рицар, на практика можеше да предлага услугите си срещу каквато поиска цена. А купуването им не е по силите на всеки ядосан търговец, наумил си да иска от своя господар или Върховен лорд да свали от данъците му. Дори благородниците можеха да си позволят наемането едва на няколко рицари, за цял контингент и дума не можеше да става.
Амара потрепери при мисълта. Ако някой от Върховните лордове наистина е тръгнал да сваля Първия лорд, наближаваха тежки времена.

неделя, 1 септември 2013 г.

Защитения - Питър В. Брет


В тази книга човечеството е преживяло няколко ери: Епохата на невежеството, Епохата на избавителя (заедно с Първата демонска война), Епохата на науката и Епохата на унищожението. С последната епоха започва и Втората демонска война.
Чрез този цитат от книгата може да се запознаете с творчеството на Питър Брет:
"- Стига хленчи, безполезно момиче - сряза я Илона и и хвърли парцал, за да попие сълзите си. - Това, да си ревеш сама нищо няма да ти донесе. Плачи пред мъж, ако искаш да стане твоето, но колкото и да мокриш възглавницата, мъртвите няма да ги съживиш."
Понеже чета наистина много фантастични книги за мен е лесно да направя аналогия с книгата "Споразумението" от Мел Одом.
Но докато в "Споразумението" на Одом демоните нападат човешкия народ в наши дни, в светът на Брет демонската атака е по време подобно на ранното Средновековие.
Какво винаги бих желал да ви поднеса още един многозначителен цитат:
" - Не бързай толкова да си загърбиш детството, момиче. - каза Бруна. - Когато го изгубиш, ще разбереш, че ти липсва. Светът е много повече от това да лежиш под мъж и да му раждаш бебетата.
- Но какво друго би могло да се сравни с това? - попита Лийша.
Бруна посочи към лавицата.
- Избери си книга. - каза тя. - Която и да е. Донеси я тук и ще ти покажа какво друго може да ти предложи светът."
Виждам, че модните тенденции в жанра фентъзи са той да става все по-натуралистичен. В "Защитения" може да прочетете не само за нощни гърнета, а и какво трябва да направи една жена, когато е в цикъл, а наблизо няма превръзки или тампони. Просто понеже все още не са изобретени.
От друга страна Брет спазва традициите на великите майстори на фентъзи като Джон Толкин и Робърт Хауърд и вплита в повествованието свои стихове:
"Демон зъл с хищен рев
насред мрака дойде
и изправи могъща снага.

И пред страшната мощ
в непрогледната нощ
моето копие бе просто шега."

Защитения, Питър В. Брет
През нощта демоните излизат и хората не смеят да им се противопоставят. Заключват се в домовете си нарисувани отвсякъде с магически защити и се молят да дойде утрото. Тогава слънцето прогонва демоните-ядрони.
Лично аз почуствах влияние на Робърт Силвърбърг в описанието на названията на парите и особено в имената на дните от седмицата.
Главният герой постоянно страда от демоните, изпитва болка и е на косъм да бъде погубен от тях много пъти. Постепенно той ги изучава, намира слабите им места и когато е на път да умре от глад дори се храни с месото на ядрон.
В крайна сметка Арлен се превръща в Защитения:
"- Аз съм просто един човек... - започна той, но Лийша го прекъсна.
- На демона хвърчилото - каза тя. - Раните ти заздравяват за минути, тичаш по цял ден с бързината на кон, без дори да се задъхаш. Мяташ наоколо дървесни демони, сякаш са деца, и виждаш в тъмното, като че ли е ден. Ти не си "просто" каквото и да е."
Препоръчвам тази книга на всички почитатели на жанра фентъзи.

Купете "Защитения" тук:
http://colibri.bg/knigi/653/