Онлайн книжарница

сряда, 17 септември 2014 г.

Червена страна - Джо Абъркромби


Нищо на този свят не идва даром, най-вече в Близка страна – земята на малките мечти. Там животът е тежък, но прост. Превиваш гръб над нивата, стискаш зъби и гледаш напред, за друго не остава време. Докато не запалят фермата ти и не отвлекат брат ти и сестра ти.
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.

Джо Абъркромби

С богатството и пълнокръвието на света, който изгражда, с ярките герои, смел език и майсторски развит сюжет Абъркромби е автор, който ще стои достойно в домашната библиотека до Дж. Р. Р. Мартин, Стивън Ериксън, Брандън Сандерсън.

Джо Абъркромби - „Червена страна“

– Злато. – Уист изрече думата, сякаш беше неразгадаема загадка. – Направо побърква хората.
Шай кимна:
– Онези, които бездруго не са побъркани.
Двамата стояха пред странноприемницата на Стъпфер „Мръвки“. Името вероятно би подхождало повече на публичен дом, но всъщност принадлежеше на най-лошото място за хранене в петдесет мили околовръст – независимо от доста свирепата конкуренция. Шай седеше върху чувалите, натрупани във фургона, а Уист се беше облегнал на оградата, откъдето сякаш никога не помръдваше, все едно беше прикован за нея от здрава треска, забила се в задника му. Гледаха тълпата.
– Дойдох насам, за да се отърва от хората – каза Уист.
– А виж какво стана – кимна Шай.
Миналото лято човек можеше да прекара цял ден в града, без да зърне две непознати лица накуп. Някои дни можеше да не зърне кои да е две лица. Но няколко месеца могат да променят много. Няколко месеца и намерено злато. Сега Скуеърдийл се пръскаше по оръфаните си шевове от предприемчиви заселници, понесли се в нескончаем поток по посока запад и бленувано богатство. Едни напираха с колкото скорост им позволяваше тълпата, други се спираха да дадат своя принос в търговията и какофонията, обхванали улицата, огласена от тропота на колелата на фургоните, пръхтенето и цвиленето на мулета и коне, квиченето и мученето на всякакъв добитък.
Мъже, жени и деца от всички раси и прослойки на обществото на свой ред квичаха и мучаха на безброй езици. Вероятно биха представлявали доста колоритен спектакъл за окото, ако не беше прахолякът, който удавяше всякакъв колорит и придаваше на всичко наоколо различна тоналност на сивото и кафявото.
Уист изсърба мощна глътка от бутилката:
– Голямо разнообразие, а?
– И до един са се наточили да получат от нищо нещо – кимна отново Шай.
Гледаше ги, обезумели от надежда. Или алчност, зависи от това докъде стига вярата на човек в човечността, а тази на Шай не пращеше от сила. До един опиянени от перспективата да открият прекия път, да нагазят в някой студен поток, там, насред нищото, и да започнат да гребат с пълни шепи нов живот. А еднообразието и сивотата на предишния да оставят захвърлени на брега като стара изсъхнала кожа на влечуго.
– Не се ли изкушаваш и ти да тръгнеш? – попита Уист.
Шай притисна език в предните си зъби и изцърка плюнка през процепа помежду им.
– Не и аз – отвърна.
Ако някак успееха да прекосят Далечна страна живи и здрави, най-вероятно ги чакаше цяла зима клечане в леденостудена вода и вадене на нищо повече от тиня. Но дори и съдбата да се усмихнеше на нечия лопата, какво толкова? Да не би богатите да нямат и те проблеми?
Навремето Шай също си мислеше, че можеш да изкараш от нищо нещо. Отърси се от старата кожа и тръгна с усмивка на уста. Оказа се обаче, че понякога прекият път не води точно докъдето си очаквал, на всичкото отгоре върви през кървави земи.
– Само слухът за злато стига да ги побърка. – Уист отпи нова глътка и буцата на кльощавия му врат подскочи. Загледа се в двама новоизлюпени предприемачи, които се боричкаха за последната кирка на една сергия, докато собственикът й правеше напразни опити да ги укроти. – Представи си само на какво ще са способни копелетата, ако някак успеят да сложат ръка на буца самородно злато.
На Шай не й трябваше да си представя. Беше го виждала с очите си и не смяташе тези си спомени за едни от най-приятните.
– Малко им трябва на мъжете, за да започнат да се държат като животни.
– На жените също – отвърна Уист.
Шай го изгледа сърдито:
– Защо гледаш мен?
– Ти си първата, която ми идва наум.
– Не мисля, че ми допада много да съм толкова близо до физиономията ти.
Уист се разсмя и оголи два реда четвъртити като надгробни камъни зъби. Подаде й бутилката.
– Защо не си вземеш мъж, Шай?
– Май не си падам много по мъжете.
– Не си падаш много по никого, мисля аз.
– Тяхна вина, те първи започнаха.
– Какво, всички хора до един ли?
– Достатъчно много.
Шай избърса добре гърлото на бутилката и отпи мъничко.
Постара се да е само сръбване. Знаеше колко й се удаваше да направи от сръбването глътка, от глътката – бутилка, и от бутилката – разходка с единия крак в потока, цялата вмирисана на пикня. Сега на нея разчитаха хора, достатъчно други бе разочаровала навремето, повече не.
Боричкащите се най-после бяха разтървани и сега съскаха обиди един на друг в лицето, всеки на своя език, достатъчно неразбираем за другия, за да долови подробностите, но достатъчно ясен, че да схване общия смисъл. От кирката нямаше следа, най-вероятно беше задигната в бъркотията от някой по-хитър покорител на дивата пустош.
– Златото – промърмори замислен Уист – направо побърква човека. Обаче реши ли земята да се отвори, за да ми даде от благата си, не бих отказал някое парче.
Шай се замисли за фермата, за всичката работа за вършене и за времето, което все не й достигаше, за да я свърши, и потърка с напукани палци нащърбените нокти на пръстите си. За момент, само за миг, мисълта за един поход през хълмовете не й се стори чак толкова лоша идея. Ами ако наистина имаше злато? Пръснато в изобилие по дъното на някой поток, очакващо с нетърпение целувката на тръпнещите й пръсти? Шай Саут, най-голямата късметлийка в Близка страна...
– Не – тя пропъди мисълта като нахална муха. Големите надежди бяха лукс, който не можеше да си позволи. – Земята не дава нищо даром. Точно като всички нас, скъперниците. От опит го знам.
– Имаш много, а?
– Ъ?
– Опит.
Тя му намигна, докато му подаваше бутилката:
– И представа си нямаш, старче. – Със сигурност много повече от повечето авантюристи, помисли си Шай. Поклати глава при вида на поредната група, прииждаща по улицата – големци от Съюза, ако можеше да се съди по вида им, облечени по-скоро като за пикник, отколкото като за поход през няколко стотин мили дива пустош. Хора, неоценяващи добрия живот, който бяха оставили зад себе си, изведнъж решили, че имат някакъв шанс да заграбят нещо повече. Замисли се колко ли скоро ще ги види отново да куцат обратно по същия този път, пребити и разорени. Ако въобще стигнеха
живи дотук.
– Къде е Гъли? – попита Уист.
– Остана във фермата да гледа сестра ми и брат ми.
– Отдавна не съм го виждал.
– Отдавна не е идвал насам. Боли го, като язди, така казва.
– Остарява. Всички остаряваме. Като го видиш, кажи му, че ми липсва.
– Ако беше тук, щеше да пресуши бутилката ти на един дъх, а ти щеше да го проклинаш.
– Така си е – въздъхна Уист. – Така е с нещата, които му липсват на човек.
Лам се зададе от другата страна на улицата и се запровира през върволицата от хора. При все това, че вървеше прегърбен, увесил рамене повече от обикновено, чорлавата му посивяла коса стърчеше над главите на всички.
– Колко получи? – попита Шай и скочи от фургона.
Лам замижа, досещаше се какво го чака.
– Двайсет и седем? – Боботещият му глас се извиси, сякаш не отговаряше, а питаше: „Колко зле оплесках нещата този път?“.
Шай поклати глава, а издутата й буза от притиснатия в нея език му даде да разбере, че се беше справил горе-долу много зле.
– Ама и ти си един страхливец, Лам. – Тя плесна един от чувалите и от него се вдигна облак прах. – Не съм драпала два дни дотук, за да раздавам зърното безплатно.
Той примижа отново и дълбоките бръчки и старите белези над посивялата му брада се очертаха още повече:
– Не ме бива в пазаренето, Шай, знаеш.
– Я ми припомни тогава в какво те бива. – Шай заобиколи няколкото облещени блеещи кози и се отправи с бърза крачка към Борсата на Клей. – Освен в мъкненето на чували? – подхвърли през рамо тя и се запровира напред през върволицата от хора.
– Е, все е нещо, нали?
Магазинът беше по-оживен и от улицата и миришеше на прясно нарязано дърво, подправки и натъпкани едно до друго отрудени човешки тела. Шай се промуши между един чиновник и един от черен по-черен южняк, който се опитваше всячески да се разбере с него на език, който тя не беше и чувала преди. Шмугна се покрай висящо от гредите на тавана корито за пране, разлюляно от нечий невнимателен лакът, после покрай един начумерен дух с оплетена на масури червена коса и пръчки, втъкнати в тях, все още с листата. Целият този народ, втурнал се на запад, означаваше едно – възможност да се изкарат пари, и проклет да е онзи търговец, който се изпречеше между Шай и нейния дял от печалбата.
– Клей? – изрева тя с цяло гърло. Така, де, от шепот не печелеше нищо. – Клей!
Търговецът, сварен насред тегленето на брашно във високите колкото човешки ръст везни, вдигна глава и я изгледа изпод вежди.
– Шай Саут в Скуеърдийл. Ще да ми е на късмет.
– Напълно си прав. Цял тумба баламурници са се изсипали в магазина ти и чакат да им одереш кожите! – тя повиши глас и това накара няколко глави да се извърнат, а едрите длани на търговеца да се свият в юмруци на хълбоците му.
– Ничии кожи не се дерат тук – отвърна той.
– Не и ако лично не си държа сделките под око.
– С баща ти се спазарихме за двайсет и седем, Шай.
– Знаеш, че не ми е баща. Също така знаеш, че не си се спазарил за нищо, докато не се спазариш с мен.
Клей повдигна едната си вежда и изгледа въпросително Лам, който моментално сведе поглед и се извърна настрани в безуспешен опит да потъне в земята. При все масивното си телосложение, само някой да го погледнеше накриво, севернякът винаги извръщаше очи. Вярно, беше добродушен човек, работлив и приличен, заместител на баща за Роу и Пит, дори за Шай, доколкото тя му позволяваше това, но мътните го взели, такъв страхливец.
Тя се срамуваше от него, срамуваше се от негово име даже и това я вбесяваше. Стрелна показалец пред лицето на Клей, все едно беше кинжал и нямаше никакви скрупули да го използва по предназначение:
– Скуеърдийл, странно име за град, в който те мамят при всяка сделка! Миналата година ми плати двайсет и осем, а нямаше и четвърт от купувачите, които имаш тази година. Ще приема трийсет и осем.
– Какво? – Гласът на Клей се извиси повече отколкото беше очаквала. – Златно зърно си докарала, така ли?
– Точно така. Първокачествено. Вършано от ей тези две, покрити с мазоли ръце.
– И от моите също – смотолеви Лам.
– Шшт – сряза го Шай. – Не мърдам оттук, докато не получа трийсет и осем.
– О, хич не си ми притрябвала! – кресна Клей и лицето му се изкриви в гневна гримаса. – Слушай какво, обичах майка ти, за това ще ти предложа двайсет и девет.
– Никога не си обичал нищо друго освен кесията си. Трийсет и осем или заставам пред магазина ти и започвам да продавам на една идея под твоята цена.
Той знаеше, че тя ще го направи, дори това да й костваше доста. Никога не отправяй заплаха, която не си поне наполовина готов да изпълниш, това знаеше Шай.
– Трийсет и една – изръмжа през зъби търговецът.
– Трийсет и пет.
– Не виждаш ли, че задържаш всички тези добри хорица, алчна кучко?
„Или по-скоро им отварям очите за печалбите, които получаваш, и не след дълго някой ще ме последва“, помисли си Шай.
– За мен са най-обикновена паплач и ще ги задържам колкото си искам, ако трябва, докато Ювенс не се върне от земята на мъртвите или докато не получа трийсет и пет.
– Трийсет и две.
– Трийсет и пет.
– Трийсет и три и на излизане можеш да му драснеш клечката на магазина, няма да ми трябва повече!
– Не ме изкушавай, дебелако. Трийсет и три и ще добавиш две нови лопати и малко храна за воловете ми. Ядат почти колкото теб. – Тя плю в шепата си и протегна ръка.
Клей се навъси, завъртя език из устата си, но накрая също плю в шепа и стисна ръката й:
– Същата си като майка си.
– Не можех да я понасям. – Шай се запровира към вратата и остави Клей да си излее гнева върху следващия клиент. – Не е толкова трудно, а? – подхвърли през рамо на Лам.
Възрастният северняк зачопли с пръст нещо по ухото си:
– Аз щях да се съглася и на двайсет и седем.
– Защото си проклет страхливец. Имаш ли нещо за вършене, по-добре приключвай бързо, вместо да живееш в страх от него.
Ти самият не повтаряш ли все това?
– Времето ми показа недостатъците на този ми съвет – промърмори Лам, но Шай не му обърна внимание, беше прекалено заета с мисли за това как добре се беше справила.
Трийсет и три беше добра цена. Сметна наум цялата сума. С трийсет и три, след като оправеха прокапалия покрив на хамбара и след като купеха двойка свине за разплод, щяха да останат пари за книги за Роу. Можеше дори да останат пари за още семена, можеше също да опитат да посъживят зелевите лехи. Мислите за това, което можеше да построи, да оправи, я накараха да се усмихне.
„Не ти трябват големи мечти – казваше й някога майка й в редките моменти, когато беше в добро настроение – и малките вършат работа.“

Няма коментари: